Дани ме теглеше от витрина на витрина. Следвах я макар и малко неохотно. В края на краищата, бях излязла да се поразходя малко. Тя искаше да си купи хубав, но евтин колан. Сряхме пред магазина за кожени изделия и тя реши:
– Тук е! – каза въодушевено Дани.
Пред витрината беше спрял още някой. Млад мъж, който също разглеждаше кожените изделия подредени на витрината. Погледнах го веднъж, но той не беше от мъжете, които можеш да погледнеш само веднъж. Притежаваше красота, която се набиваше на очи. Тъмния загар на кожата само подсилваше хубавите му черти.
– Видя ли го? – попитах Дани, която не разбра точно за какво ѝ говоря.
– Кого? – неразбиращо ме погледна тя.
– Кафявия, – отговорих едва – едва.
– Предпочитам черния, – възрази Дани.
Вероятно тя бе решила, че ѝ говоря за колани.
– Ах, този ли! – ахна тя, когато най-сетне разбра за какво ѝ говоря.
В очите ѝ припламнаха огънчета.
– Да, необичайно очарователен тип е, – призна тя.
– Вероятно той е резултата от малка забежка на Казанова тук преди шест или седем поколения.
– Грешите, – каза един много приятен глас близо до мен. – Предците ми са правили забежки някъде на север. Те до един са били ковачи.
– О, Боже! – изпъшка Дани.
Тя веднага млъкна, но и двете се изчервихме като домат.
– Тук се случват понякога земетресения, – бързо смотолевих. – Защо не се случи едно тъкмо сега, когато ни е толкова необходимо!
Младежът ме погледна в очите и се усмихна:
– Смятам, че току що преживяхме едно.