Един равин бил смятан от хората за Божий човек. Всеки ден пред вратата на дома му се тълпяли хора в очакване на съвет, изцеление или благословение от този свят човек.
Всеки път, когато равина говорел, хората жадно поглъщали всяка негова дума.
Въпреки това, в тълпата от поклоници имало един човек, който никога не пропускал възможността да критикува учитела. Той обръщал внимание на хората към слабостите на равина и се присмивал на недостатъците му. Постепенно учениците започнали да възприемат първенюто за въплатен дявол.
Случило се така, че един ден „дяволът“ се разболял и починал. Всички въздъхнали с облекчение. Външно хората скърбели като за случая, но вътрешно се радвали, че този неучтив човек няма повече да прекъсва вдъхновената реч на учителя и няма да критикува поведението му.
За голяма изненада на хората, равинът искрено скърбял. Един човек го попитал:
– Нима ти скърбиш за него? Той толкова те обиждаше и ти се присмиваше.
– Не, не. Защо трябва да скърбя за нашият приятел сега, когато е в рая? Мъчно ми е за мен. Той бе единственият ми приятел. Наоколо ме обкръжават само почитащи ме хора. Той бе единственият, който ме изобличаваше. Страхувам се, че без него ще престана да раста.