Времето се задържа слънчево. Хората, но повече животните се възползваха от топлите слънчеви лъчи, които се излежаваха на припек.

Симо бе притеснен. В последно време доста неща му се струпаха и не бяха от най-веселите.

Отчаянието му се четеше не само в очите, но и походката. Прегърбен, безпомощно отпуснал ръце, той влачеше краката си едва едва, сякаш имаше тежки вериги на тях.

– Как можем да оцелеем в такова време? – питаше се Симо. – Ето уволниха ме. Няма с какво да си плащам сметките. В семейството възникнаха конфликти поради безизходицата. Детските ясли са празни, а всеки ден умират хора млади и стари.

Дилян слушаше оплакванията на съседа си и подметна:
– Никой не получава безплатен пропуск. Проблемите чукат на вратите на всеки от нас. Имаме нужда от напомняне.

– За какво? – вяло и незаинтересовано попита Симо.

– Като Божи деца сме учени, че сме привилегировани в едно или друго отношение, но проблемите и трудностите ни заливат, а ние се сърдим.

– Защо Бог не спазва обещанията си? – промърмори недоволно Симо.

– Какви обещания? Самият Той ни казва, че в света ще имаме проблеми.

– И какво получаваме? – сарказмът ясно пролича в гласът на Симо.

– Нищо не получаваме като си даваме вид, че това не ни се случва, – наблегна Дилян.

– Тогава?

– Можем да повярваме, че по някакъв начин ще дойдат облекчението и избавлението, но това не е винаги според очакванията ни.

– Лесно е да се каже, когато си затънал до гуша, – смръщи вежди Симо.

– На кого уповаваш? Това е важното, – усмихна се Дилян.

– Приказвай си, нали не е на твоята глава, – недоволно махна с ръка Симо и се скри в дома си.

Дилян проследи с поглед съседа си и тежко въздъхна:

– Ех, да знаеше, колко по-леко би му било.