Стефан бе в разгара на страданието си.

То изглеждаше толкова непоносимо, че той имаше чувството, като че ли бе изгубил всичко.

Болката му бе смазваща.

Сърцето му бе разбито.

Стефан безпомощно мълвеше:

– Просто не разбирам защо? Защо точно на мене?

Тих нежен глас заговори в сърцето му:

– А защо не на теб? Довери ми се, ще бъда с теб, ще те преведа. Нима не Съм достатъчен за теб. Аз те обичам, довери ми се.

Стефан си каза:

– Щом Бог обича такива като мен, доверявам Му се. Ще положа раните си в прободените Му ръце, защото Той обича дори мен.