Тази сутрин слънцето едва бе разкъсало облачната завивка, когато един господин, в черен костюм със снежно бяло риза и малко кожено куфарче слезе от автобуса. Очите му скрити под събраните му гъсти вежди, неприветливо оглеждаха малките струпани магазинчета на центъра.
Дали защото беше още рано или хората не бързаха да отварят, но само едно малко магазинче бе отворило вратата си. Мъжът веднага се насочи натам.
Вътре една закръглена жена около петдесетте, подреждаше стоката и бършеше праха по рафтовете. Мъжът се изкашля и грубо отсече:
– Аз съм от……
Жената изтръпна. Тя не чу повечето от думите му, но след като хвърли уплашен поглед към документите, които й представи господина, разбра какъв е.
Още не беше отворила уста, за да му отговори и народа започна да се изсипва в магазинчето й. Толкова много хора не бяха влизали отдавна тук. Тя ги обслужваше и усмивката не слизаше от лицето й. Нямаше време, дори за минута, да обърне внимание на господина.
По едно време хората понамаляха и тя се сети за него. Погледна го и добродушно му каза:
– Господине, идвайте всеки ден!
Мъжът я погледна смаян и си помисли: „Тая да не е мръднала нещо…“
А на глас смутено измърмори:
– Нас обикновено ни гонят, а вие…
Жената усмихнато продължи:
– Вие сте като магнит. Скоро толкова много хора не са влизали в магазинчето ми. Аз едва по 10 лева оборот изкарвах на ден и то ако някой случайно минеше.
Мъжът не знаеше какво да каже. Тълпата от хора напираше в магазина и течеше като неспирен поток, който непрекъснато увеличава обема си. Той затвори куфарчето си, излезе от магазинчето и като ястреб се устреми към другите магазинчета….