Слънцето залезе и небето потъмня. Една от жените се зае с вечерята. Тази вечер войниците не им донесоха повече храна. Дребна жена с изпити, хлътнали очи предложи малко да изчакат, но един от мъжете добави бързо:

– Не видя ли, че войничетата, които докараха последната група хора, се питаха от къде ще вземат храна за себе си тази вечер?

– Май повече ще ни провърви с жабите в езерото, – добави друг от групата.

Избухна взрив от смях. Изведнъж се открои глас в глъчката, който премина в плач:

– Няма да се върмем вече у дома, – хлипаше едра и яка жена. – Няма, ……тук ще си умрем …

Тя цялата се тресеше от плач. Обикновенно тази жена вдъхваше спокойствие и излъчваше увереност, но сега се бе превърнала в хлипаща, отчаяна развалина.

Останалите потрепераха, сгушиха се един в друг и отчаяно се вслушаха в тишината на безнадежното си положение.

Малко две годишно момиченце се приближи до жена, тя все още викаше и стенеше в плача си. Прегърна я през рамо с малките си ръчички, целуна я по бузата и каза:

– Боли ли те?

Жената кимна. Момиченцето отново я целуна. Изду бузки и духна.

– Вече няма да боли, – радостно обяви детето и разпери пухкавите си длани нагоре.

В очите на жената светна весело пламъче ….. и тя прегърна детето….