Росица беше възрастна жена. Не беше на легло, но трудно се движеше. Рядко някой я посещаваше. Но имаше и хора, които идваха при нея, макар че си ги поръчваше по телефона.

Днес Дима беше дошла при нея. Росица беше я повикала да ѝ направи косата, но преди това трябваше да я измие.

Росица беше навела глава над мивката, а Дима внимателно ѝ миеше косата.

– Достатъчно ли е, мила? – попита тя възрастната жена.

– О, да. Точно така исках. Сега се чувствам по-млада.

И двете жени се засмяха.

– Винаги, когато искам някой да ми направи косата, поръчвам да ми изпратят теб. Друг не искам. На друг не давам да ме пипа.

– Много мило, Роси, но и другите момичета работят добре, – смутено каза Дима.

– О, стига. Позволи ми да те похваля малко. Ти винаги намираш най-точните думи и изслушваш старческите ми приказки. Не разбираш ли, че не е само за фризирането на косата ми те викам?

Старата жена задържа издайническите съзлзи, които се прокрадваха в очите ѝ. Потупа с треперещата си ръка младата жена и ѝ каза:

– Благодаря ти, скъпа! Ти си неоценим дар за мен.