Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?