Училищния праг прекрачи дребно момченце. Скоро бе навършило шест години. Нека да го наречем Иван. Той бе забележително момче, прекалено любознателен. Много неща беше научил, но постоянно заливаше околните с поток от въпроси, който започваха с какво, къде, защо, по каква причина, как……
Един път в края на деня, учителката му каза:
– Иван Захариев, довиждане, до утре.
За нейна изненада, момчето се разплака и през хлипанията си едва каза:
– Аз съм Ваня Захариев.
Майка му и учителката започнаха да му обясняват, защо той е Иван Захариев. Момчето се успокои, а после каза:
– Ще попитам татко.
На другия ден, когато дойде, първата му работа беше да с представи:
– Аз съм Иван Захариев Милтенов! Така каза татко!