Такава си беше. Навсякъде да погледне, навред да пипне с ръка. Неуморна и подвижна с метла в ръката, обръщаше и най-тъмните ълълчета на дома си. Беше враг номер едно на мръсотията, неприбраните дрехи, неоправените легла и безразборно разхвърляните вещи. Трябва да призная с ръка на сърцето, че дома й светеше от чистота.
Днес отново чистеше, тупаше и оправяше. Изведнъж нещо леко  зъна на пода. Погледа й мълниеносно обиколи стаята и се спря на малка стъклена формичка с причудлива форма, която кротко лежеше на пода. Нежно я взе в ръцете си, а спомените я върнаха няколко години назад.
Баща й бе ходил в Унгария и за спомен бе донесъл „патронче“ с уиски. Тя не пиеше, но формата на подаръка беше чудновата и необичайна и тя реши да го запази, затова го постави на лавицата, като много ценен сувенир.
Погледа й бе привлечен от нещо мътно и зеленикаво в долния край на чудноватата формичка. Гласът й отекна с пълна сила и огласи цялата къща: „Иване, ела бързо! Уискито мухлясало“.
Бавни и тежки стъпки отекнаха зад вратата. Изведнъж тя се отвори с трясък и едър, силен мъж изпълни касата на вратата. „Какво говориш? Това е невъзможно! Уискито е спирт, как може да мухляса“?
Тя бавно протегна ръка и тихо каза: „Ето, виж сам“.
Усмивка осия грубото мъжко лице: „А, това ли? Ние отдавна го изпихме с брат ти, а после му доляхме водичка“.
С необичайно тиха тъга жената отиде до чешмата изля съдържанието на „патрончето“, след което спокойно го постави на предишното му място. Сега то наистина бе само сувенир с чудновата форма, навявящ спомен за далечна Унгария.