Деня , като че ли бързаше да си отиде по- рано, а времето крачеше неимоверно бързо в ритъм със забързаните хора по улиците.
„От къде му дойде на ум точно днес да ни събере на съвещание в края на работния ден? Не знаели, че всеки бърза с ред задачи за изпълнение още преди да се е прибрал в къщи?“ Така в мислите си роптаеше снажна жена, която бързаше, едва пъхтейки под тежестта на килограмите си.
След работа първо трябваше да прибере дъщеря си от детската градина. И как така винаги се случваше, че все ще я вземе последна, ту ще е „голямото чакане“ на автобуса или някой ще я спре за съвет малко преди да напусне административната сграда, а днес бе върха – съвещание в края на работния ден. И то да бе нещо спешно, а то за неща, които можеха да се кажат и утре сутринта.
С последни сили, изтласкваща на големи порции въздух от гърдите си, уморена, едва държаща се на краката си, жената се дотътри до детската градина. На вратата едва не се сблъска с приготвилата се вече да излиза учителка.
„Извинявай те, аз пак закъснях. Задържаха ни малко повече днес.“ Смутената й усмивка застина, когато чу учителката да казва:“Нали си я взехте?“ Немия въпрос изпълнен с ужас, четящ се в очите на обърканата майка, щеше да смаже младата жена на вратата. Едва намерила сили едрата жена смутено каза:“Как съм я взела? Нали сега идвам. Къде е дъщеря ми?“
Учителката едва сега усетила ситуацията, трепна предвкусвайки поредния скандал. Дори не можеше да си спомни, кой бе взел малката Лили. Двете жени се гледаха, като обезумели, майката разтревожена за съдбата на дъщеря си, а учителката – за своята бъдеща работа като педагог. Стояха безпомощно, изпълнени с напрежение и се чудеха какво да правят. Накрая си размениха телефоните, обадиха се в полицията и всяка се прибра в дома си, със свито сърце, да чака края на злополучната история.
Времето минаваше, стрелките безмилостно обикаляха циферблата без да се спират. Мина девет часа, а от Лилито нито вест, нито кост.
Майката стоеше, като статуя, закована на стола, близо до телефона, а вцепенения й поглед, невиждащ нищо, усещаше как нощта, която с бавни крачки пристъпваше, я обхвана със смразяващите си лапи.
Звънеца на входната врата иззвъня. Изтръгната от унеса едрата жена хукна с надежда към вратата. Когато отвори, сърцето й едва не експлоадира. Жена на средна възраст с къса коса и усмивка, която леко докосваше устните й, водеше за ръка момченце и момиченце. Момиченцето бе търсеното Лили.
Жената обясни, че синът й искал още малко да си поиграе с Лилито и за това ги взела заедно от градината.
В майката на Лили изригна вулкан от ярост, готов да залее и погълне всичко наоколо:“Какво си мисли тази жена? Да вземе дъщеря ми и досега да не се обади по телефона! Ами ако това бе станало с нейния син?“ Учтивостта спъна този изблик на ярост и майката сърдечно покани “ гостите“ в стаята. Последва кафе и бисквитки с лек задушевен разговор.
Какво се случи, когато Гошко и майка му си отидоха, сами можете да се досетите. Такъв пердах Лили не бе яла, откакто се бе родила, но поне едно запомни, че ако отива с някого в друг дом е длъжна да се обажда на родителите си.