Изтървах автобуса. Закъснях за работа. Шефът ми се скара. Излях кафето си върху колегата. Не можах да изпратя отчета си и този ден. В края на работния ден сломена от неудачи, тичах към дома си с мисълта за уют, спокойствие и мир, далеч от грешки и неуспехи.
На прага ме срещат весели и усмихнати лица. Всеки споделя преживqванията си през деня,изпълнени с емоции и напрежение. В такава обстановка човек може да забрави неудачите си и да си каже: „Утре ще бъде по- добре! “
Свършила с домашните задължения, сядам пред компютъра очаквайки виртуалния свят да ми предложи нещо интересно. Натискам клавиша, щраквам с мишката и…..О, не, пак ли? Нещо отново се развали, а с такива проблеми не мога да се справя сама.
Отивам при по-големия си син и му обяснявам: “ Там нещо се обърка. Бъгна компютъра. Ела да ми помогнеш“. Мълния проблясват в очите му и саркастична усмивка пробягва по устните му : “ До кога ще те уча? Колко пъти ще ти обяснявам? Програма ли да ти напиша? “
Огорчена отивам в другата стая и споделям с по- малкия си син проблема, който е възникнал на компютъра. Моля го да ми помогне. А той обичайки да разсъждава и философства започва от далеко: “ Виж, това може да се получи, когато………..Може да има и други причини, но …….За това човек трябва да внимава и като му се случат поредица от такива грешки да знае, че…..Когато свърши, бях забравила за какво бях дошла при него.
Седнах пред безмълвния екран и се чудех какво да правя след тази дълга тирада обяснения. Изведнъж веселия глас на малката ми дъщеря ме извади от това вцепенение. „Какво правиш? “ Споделям проблема си и с нея. Очите й светнаха радостно . „Я да видим….А, ясно! Влизаш тук написваш тази команда и ….готово. “ Екрана оживя , а сърцето ми преливаше от благодарност.
Колко просто нещо, но трябва да намериш, кой да ти го обясни и покаже как става.