Тя бе нежно,   малко създание. В нейната лъчезарна усмивка
се разтопяваше всяка болка и мъка. Беше весела и закачлива, добродушна и отзивчива. Топуркаше леко по стълбите, весело
поздравяваше и като фурия се стрелваше навън.

А днес срещнах по стълбите малко тъжно създание, вглъбено вътре в себе си. Едва познах довчерашната веселушка. Какво бе прекършило това малко, крехко стъбълце? Кой бе прогонил усмивката от нейните устни. Поздравих я весело, но тя ми отговори някак вяло, като че ли казваше: „Какво ме гледаш? Защо изобщо се занимаваш с мен? Остави ме намира“ !

Думите ми не можаха да разтопят леда на тази депресия. Много ми се искаше да разсея мъката й, да облекча болката й, но не можех да открия причината за това състояние.

Накрая обезкуражена я попитах: „Какво прави малкото ти братче“?
Техния дом преди няколко дена се огласи от мощен бебешки
рев. Радостта беше голяма. Родил се бе наследникът, продължителя на рода.
След въпроса ми малките й  устенца се сгърчиха и тя глухо
отговори: „Спи“. Усетих болката, видях огорчението в очите й. „Пак ли за него? А за мен, няма ли кой да се поинтересува и то истински“ ?
Горчивия корен на завистта бе проникнал в това малко човече, а причината бе недостиг на любов и то много любов. Довчера чувствала се център на внимание, днес е изместена от „къс ревящо месо“, което нито може да каже нещо, нито да направи нещо. Само знае да реве и да смущава мира и покоя в дома.

А как би искала да седне отново на коленете на баща си, да се гушне в него и да слуша поредната приказка за смелия юнак и прекрасната принцеса. Но време няма, ревящия вулкан е обсебил цялото време за себе си и не го отстъпва на никого.
Да, обстоятелствата са такива, но ние родителите къде сме? Не
забелязваме ли крещящия поглед на по-голямото си дете? „Обичай ме, обичай ме, обичай ме!Аз също се нуждая от твоето внимание“.