Йоана ходеше на църква, но там се чувстваше не на място си.

Тя се бореше с несигурността и самотата в училище.

Бе едва на петнадесет години, а се самонаряняваше и бе развила хранително разстройство.

На един Великден Йоана бе приета в интензивното отделение.

Там я срещна Исус.

Тя се бореше с това, което знае за Бога и собствената си самоомраза.

Изведнъж Исус ѝ каза:

– Чрез моите рани ти била изцелена и освободена. Никога не е трябвало да поемаш тази болка върху собственото си тяло. Аз вече я поех върху моето.

Това преобърна живота ѝ.

По-късно Йоана сподели:

– Дори не знаех, че това е от Писанието. Нямах никаква представа, докато по-късно не го прочетох в Исая.

Когато чувстваме срам, скръб или отчаяние за себе си или за това, което сме направили погрешно, има отдушник за нашата болка.

Неговото име е Исус – „той беше прободен за нашите прегрешения, той беше смазан за нашите беззакония. Прободен. Смазан. Това са дълбоките рани на сърцата ни, които Той носи на кръста и за които плаща изцяло.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Дядо Петко бе с неколцина в пенсионерския клуб.

– Разпетите петъци идват и си отиват, – каза старецът, – но жизненоважният въпрос остава: Как е душата ти?

– Прав си, – съгласи се Симо. – Трябва също така да попитаме: Кръстът все още ли ни подтиква към благодарност или се е превърнал в далечен исторически факт?

– Ако огънят на предаността е угаснал, днес е денят да помолите Отца да възстанови радостта от нашето спасение, – удари с ръка по масата Григор.

– Чакайте, – разтърси глава Манол. – има и такива, които не Го познават.

– Такива трябва да се задържат дълго време пред кръст, – отбеляза Христо, – докато осъзнаят, че това е демонстрация на Божията любов към всички хора.

– Те са още грешници и я получават, не след като са се очистили и не е нужно да я заслужават, – понамести се Захари на стола. – Бог ги приема в техния бунт и разруха.

– Добротата на петък се корени в неговата абсолютна необходимост, – обади се Митко, един от по-младите пенсионери.

– Да, Господ е добър в петък, но знаем, че е велик в неделя, защото е възкръснал от мъртвите, – намеси се Радка, която се грижеше за клуба.

– Да, но празнуваме жертвата, защото знаем победата, която е последвала, – усмихна се Никола.

– И все пак не бива да бързаме да подминаваме кръста, третирайки го просто като прелюдия към утрото на възкресението, – тежко въздъхна Стоян.

– Разпети петък е добър, защото Исус е добър, – констатира дядо Петко. – Той даде живота Си за всеки човек, за да може да ходи и да говори днес с нас като възкръснал Спасител.

„Като гледаме към Исуса, начинателя и усъвършенствателя на вярата, който, заради радостта, която Му предстоеше, изтърпя кръста, презря срама му, и седна отдясно на Божия престол“

Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Гордостта и срама се срещнаха. Те са сестри, въпреки че изглеждат толкова различно.

Гордостта се пъчи, а срамът навежда глава.

Първата се хвали, а другата се крие.

Гордостта иска да бъде забелязана, а срамът желае да го избегнат.

Какви сестри са тогава?

Въздействието им е едно и също, държат те далече от Бога.

– Ти си повече от Него, – твърди гордостта.

– Твърде лош си за Бога, – казва срамът.

Ако гордостта те прогонва от Господа, срамът те държи далече от Него.

Гордостта предшества падението, а срамът пречи да се изправим пред Бога.

Господ, безгрешният и безкористен Отец, ни обича в нашата гордост и срам.

Бог в Христос помири света със Себе Си.