Сърцето не винаги заспива внезапно.

Често, това се случва бавно. Ние пазим нашите съчетания. Оставаме заети.
Правим това, което трябва да се направи, но вътре нещо отслабва.

Дамян се чувстваше в тъмнина. Вярата му стана механична, а страстта му към Бога намаляваше.

Една вечер Дамян чу тих глас:

– Бъди нащрек! Защото не знаеш, кога ще настане времето.

Тези думи не бяха заплаха, а покана човек да остане духовно жив.

– Възможно ли е да се правят много неща… докато губя това, което има най-голямо значение? – запита се Дамян.

Днес отделете малко време, за да погледнете честно сърцето си. Не да се осъждате, а да се връщате.

Признаването на това, което е станало сънливо, често е първата стъпка към пробуждането.

Марин Панайотов търгуваше с наркотици. Самият той бе пристрастен към хероина.

Чувстваше се съвсем сам. Бе смазан от постоянните смъртни заплаха и бе уморен вечно да бяга.

– Най-добре е да сложа край на безсмисления си живот, – тази натрапчива идея непрекъснато се въртеше в ума му.

Тази сутрин Марин се отби в любимото си заведение, за да похапне за последен път.

Върна се в апартамента си. Търсеше компания, за това включи телевизора.

На екрана се появи проповедник, който възкликна:

– Животът има начин да те хване за яката, принуждавайки те да паднеш на колене.

На Марин му стана интересно и той усили звука.

– Има верига, която връзва всяка душа, – казваше проповедникът. – Тази верига е грехът, от което смъртта и възкресението на Исус ни освобождава. Който желае да бъде освободен от нея, нека пристъпи напред и да се моли.

Марин се разкрещя пред телевизора:

– Да, да, да, … искам.

В този момент той вече не се чувстваше сам. Бе изправен не пред края на живот, а пред едно ново начало.

Когато усетим нашата духовна бедност, ние сме готови да получим богатството на Царя. Царството не е за алчните, а за съкрушените – онези, които стигат до края на падението си и пристъпват към Бога.

На Петрана бе поставена диагноза множествена склероза. Тя загуби зрението на едното си око и чувствителността на едната страна на тялото си.

Всички очакваха, скоро да умре, за това често я съветваха:

– Трябва да се откажеш.

– Надеждата ти за възстановяване е безсмислена.

Петрана реши, изправи се и да заяви на ситуацията, в която бе попаднала:

– Добре съм. Ще отгледам децата си, ще играя тенис с тях и ще живея дълъг живот със съпруга си и семейството, което Бог ми е дал.

Тя започна да си представя как играе с децата си и как пътува със съпруга си.

Петрана започна всеки ден да изпълва сърцето с Божието Слово и позволи само Неговото мнение да изпълни дома ѝ.

Тази жена не се отказа.

Тя каза на врага си:

– Дяволе, няма да слушам повече лъжите ти. Не приемам твоите заплахи. Продължавам напред.

Петрана възвърна зрението си, а чувството и движението бяха възстановени в тялото ѝ.

Бог ни дава вяра, за да преодолеем всяко препятствие. Ние не сме жертви, а победители.

Продължете напред независимо с какво се сблъсквате.

Матилда бе убивала нееднократно. За това бе осъдена на повече от двадесет години затвор.

В последно време се говореше следното за нея:

– Матилда се е поправила. Тя е станала християнка.

На адвокатът Методиев бе предложено:

– Бихте ли представлявали Матилда, която е в затвора, но се е променила към добро. Поискала е да подаде молба за условно освобождаване.

Методиев бе християнин. След предложението той дълго обмисля нещата.

Накрая мотивиран от вярата си реши:

– Трябва да ѝ осигуря правото на защита, но ще позволя съдията сам да вземе решението. Аз не извинявам по никакъв начин нейните престъпления, но търся справедливо прилагане на закона.

В резултат на това си решение той получи множество нападки, отчуждение от роднини и близки, дори и смъртни заплахи.

Справянето с опасни нарушители изисква голяма проницателност. И все пак понякога Бог ни призовава да молим за милост за хора, които всъщност не я заслужават.

Матилда почина в затвора и кой знае дали обръщането ѝ във вярата е било искрено или циничен трик за освобождаване?

Въпреки това, като хора, които получават Божията милост, е нужно да бъдат милостиви, когато Бог ги призовава.

Тази сутрин Мишо стана рано. Отиде в болницата, защото имаше сериозно ухапване по крака от животно.

– Ръфна ме питбул, – твърдеше Мишо пред лекаря.

Оказа се, че е бил ухапан от сибирски тигър, който отглеждал като домашен любимец в дома си.

Освен него Мишо държеше и малък алигатор.

Ухапаният бе арестуван, независимо от болката, която изпитваше.

Не стига, че го боли, а го арестуват отгоре на всичко.

Не е ли странно и безотговорно такова поведение? Да гледаш в дома си такива опасни зверове в дома си?!

Навярно Мишо е луд!

Не се ли отнасяме често към греха по този начин?

Нима не виждаме заплахата, която е по-опасна от тигър и алигатор?

Защо се отнасяме с безгрижие към греха? А последствията?! Те не закъсняват много.

Може би трябва да се разделим с беззаконието, докато е време.