По време на тренировка на млади момчета, бащата на Данчо помоли сина си и приятеля му:

– Покажете на отбора как правилно се подава топката.

Данчо бе тренирал седмици наред, но се страхуваше да не обърка нещо, за това се помоли, а когато завърши упражнението каза:

– Благодаря Ти, Господи.

По-късно бащата сподели с Данчо:

– Гордея се с теб, че работи усилено, сине. Но съм по-горд, че се помоли и прослави Бога.

Данчо сви рамене:

– Просто направих това, което ти правиш.

Не е нужно да сме родители или да служим в детско служение, за да споделяме нашата вяра, овластена от Духа, с по-младите хора.

Независимо дали се молим за по-млад човек или младо семейство, предоставяме ресурси за подхранване на духовния растеж или предлагаме насърчение, Бог използва нашите здрави, междупоколенчески взаимоотношения, за да повлияе на бъдещите поколения.

Мая подскачаше около майка си:

– Обратното на любовта не е ли омразата? – попита момиченцето.

– Не е, – усмихна се майка ѝ. – Обратното на любовта е егоизма.

– Как така? – Мая смръщи вежди.

– Погледни, за да покаже любовта си към нас, Бог даде Своя Син Исус да умре за всички нас. Истинската любов не търси своето си. Тя дава приоритет на интересите на хората пред индивидуалните.

– Това е много трудно, – сбърчи нос Мая. – Не всекиго го може.

– Да, така е, – съгласи се майка ѝ. – Тази черта е една от най-редките, които се срещат в характера на хората.

Ако гледате само на собствените си интереси за сметка на исканията на хората, това ще породи много проблеми във взаимоотношенията ви с другите.

Всеки път, когато трябвате да направите избор, винаги питайте Бог какво да направите от любов.

Петър наставляваше сина си:

– Защото Исус ни е простил, ние прощаваме на другите.

– О, аз никога не бих могъл да направя това, – възразяваше Борко. – Той ме нарани жестоко. Само като го видя, в мен се надига бунт.

– Може би това е проблемът ти, – усмихна се Петър, – виждаш твърде много грешния човек. Опитай се да отместиш погледа си от този, който те е наранил, и го насочиш към Този, който те е спасил.

Борко въздъхна:

– И той няма да получи наказание за това, което ми е сторил?

– Разбери, – кротко каза Петър, – взаимоотношенията процъфтяват, не защото виновните са наказани, а защото невинните са милостиви.

Трифон все още мислеше върху това, което му каза Боян.

– Думите му бяха любезни и окуражаващи, но това това си бе живо ласкателство, – каза си той.

Трифон познаваше Боян като нагаждач и сметкаджия. За това не прие думите му като комплимент:

– Боян не просто ме хвали за нещо добро само по себе си. Едва ли е искал да ме подкрепи. Целта му е била да извлече някаква полза от мен.

Трифон си спомни, когато Боян го молеше да се изкаже добре за него, за да влезе в отбора. Това, което той искаше от него бе да го подкрепи с лъжа и Трифон не се съгласи.

– Мотивът му …., – плесна с ръце Трифон. – Повечето от нещата, които каза за мен не съответстваха на реалността. Явно ме ласкаеше за някаква си негова цел.

Боян умишлено бе преувеличил някои способности на Трифон.

– Това насмалко да ме подведе, да не виждам себе си такъв, какъвто съм, – потърка с длан челото си Трифон.

Той осъзнаваше в какъв капан щеше да се хване:

– Щракне ли и мрежата се вдигне, аз ставам жертва и то напълно безпомощна.

Дядо му не веднъж му бе казвал:

– Християнинът не трябва да използват ласкателство в бизнеса, семейството си или в каква да е друга област от живота си, за да получи нещо.

Трифон повдигна вежди:

– И при мен има моменти, в които лаская хората, но това е с много трудни люде и такива, с които имам важни взаимоотношения, – оправдаваше се той.

Наведе глава и тихо произнесе:

– Господи, знам, че не обичаш този вид реч, за това се покайвам. Искам да не бъда вече такъв. Помогни ми.

Трифон знаеше, че Бог няма да го изостави, ще бъде с него в трудните моменти на живота му, с една единствена цел, да го уподоби на Христос.

Внуците на дядо Петър го бяха наобиколили. Те чакаха с интерес, какво ново ще им разкаже старецът днес.

Дядо Петър погали някои от тях по главата, други на шега дръпна за ухото, трети само потупа по гърба.

– След първия грях Адам и Ева се скриха, – започна старецът. – Страхът замести свободата, а срамът откритостта. Вместо да тичат към Бога, те бягаха от Него.

– Почувствали са се виновни, – обади се малкия Тошко.

Старецът се засмя:

– И днес го правим. Когато сме наранени какво вършим?

– Казвам, че съм добре, – отговори Милка бързо.

– Решавам, че мога да се справя и сам, – добави Рангел.

– Обвинявам другите, – призна си Милчо.

– Всичко, което изброихте, – поклати глава старецът, – е подхранвано от нашата гордост. Тя превръща болката в идентичност и дори я използва като лост, но смирението прави нещо по-различно.

Обадиха се бързо няколко гласа:

– То признава раната.

– Казва, че има нужда от помощ.

– Открива, че само Бог е лечителят.

– А как мислите, Господ знаеше ли къде са Адам и Ева? – попита старецът.

Младен бе най-голям от внуците. Той не се стърпя и коментира:

– Това бе просто покана, да излязат. Даваше им възможност да излязат от скривалището си и да възстановят взаимоотношенията с Бога.

– Изцелението започва точно оттам, – отбеляза старецът. – Може да не сме отговорни за раните, които носим, но е важно как се справяме с тях. Да продължим да се крием зад смокинови листа на самодостатъчност или да стъпим в светлината и да позволим на Бога да работи. Изборът пред нас днес е същия – гордост или смирение. В коя област от живота си сте изкушени да се справите сами с раните си, вместо да ги отнесете към Бога?

Настъпи шум от множество гласове. Всеки бързаше да изкаже мнението си, но навярно го чуваха само тези, които седяха около него, ако изобщо го слушаха.

– Успокойте се, – прекъсна ги дядо Петър. – Помислете добре върху нещата, а следващия път ще ги обсъдим.

Внуците се съгласиха.