Мартин работеше в местния ресторант. Той откри мъж в безсъзнание до кошчето за боклук.

Намереният бе изгорял от слънцето, бе ухапан от мравките и имаше признаци на травма от тъп предмет.

Той не знаеше кой е. С измислено име живя в неизвестност повече от десетилетие.

Не можеше да работи, да получава помощи или да си върне миналото.

Изцелението му започна, когато група от непознати му помогна да преоткрие самоличността си чрез генетични тестове и разследвания.

Мъжът се зарадва:

– Имам история. Не съм просто някакъв непознат, който се е появил от нищото.

Когато ние, вярващите в Исус, забравим кои сме или когато житейската болка ни дезориентира, Бог често използва общността, за да ни свърже отново с най-автентичната ни идентичност.

В Него ние сме обичани, избрани и познати.

Йоана ходеше на църква, но там се чувстваше не на място си.

Тя се бореше с несигурността и самотата в училище.

Бе едва на петнадесет години, а се самонаряняваше и бе развила хранително разстройство.

На един Великден Йоана бе приета в интензивното отделение.

Там я срещна Исус.

Тя се бореше с това, което знае за Бога и собствената си самоомраза.

Изведнъж Исус ѝ каза:

– Чрез моите рани ти била изцелена и освободена. Никога не е трябвало да поемаш тази болка върху собственото си тяло. Аз вече я поех върху моето.

Това преобърна живота ѝ.

По-късно Йоана сподели:

– Дори не знаех, че това е от Писанието. Нямах никаква представа, докато по-късно не го прочетох в Исая.

Когато чувстваме срам, скръб или отчаяние за себе си или за това, което сме направили погрешно, има отдушник за нашата болка.

Неговото име е Исус – „той беше прободен за нашите прегрешения, той беше смазан за нашите беззакония. Прободен. Смазан. Това са дълбоките рани на сърцата ни, които Той носи на кръста и за които плаща изцяло.

Крум плесна със ръце:

– Знаеш ли, Петре, че гробището е едно от най-богатите места на земята.

Приятелят му го изгледа недоумяващо.

– Говоря за специален тип гробище, – поясни Крум. – Там където са погребани книги, които никога не са били написани, песни, които изобщо не са се пели, изобретения, които не са били създадени и мечти, които не са оживели.

– Трагедия е, – сбърчи нос Петър, – че страхът, отлагането и съмнението държат тези подаръци заключени.

Крум въздъхна:

– Спомнян си преди време имах идея за проект, но си мислех, че сега не е подходящия момент.

– Аз бях подбуден да напиша една книга, – тъжно поклати глава Петър, – но някой ми каза да я сложа на рафта. Минаха месеци и прочетох произведението на някой, който бе написал нещо подобно. Тогава осъзнах, че съм заровил подаръка си в колебание.

– Неизползваните подаръци не избледняват, – усмихна се с тъга Крум, – те преминават просто към някой друг, който е готов да изпълни Божията воля.

– Бог не ни е дал дарове, за да се презапасяваме, а да може светът да бъде благословен чрез нас, – с болка констатира Петър.

Не чакайте! Започнете да пишете, да пеете, да изграждате и да водите това, което Бог е сложил в ръцете ви.

Единственото по-лошо от провала е да оставиш тази земя пълна с неизползван потенциал.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.

Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.