В малката стаичка бе доста шумно. Група от младежи говореха едновременно и не се изслушваха.

Долавяха се откъслечни фрази:

– Нали любовта към парите събаря човека.

– Като банкрутираш какво правиш?

– Как да се предпазим от разрушителното влияние на богатството върху семейството ни?

– От къде си сигурен, че голямото количество пари, имоти и материални ценности няма да разрушат бъдещето на децата ти?

– Нима не си виждал, как многото имане е довело не един или двама до всевъзможни поражения?

Споровете бяха безкрайни. В стаята цареше невъобразим шум, сякаш си попаднал в ядосан кошер с пчели.

Мирослав ръководителят на групата вдигна и двете си ръце и се опита да усмири обстановката.

Още няколко минути бяха нужни на двама трима да се успокоят от разгорещените дебати.

– Вижте, – спокойно каза Мирослав, – има сигурен начин да защитиш това, което имаш, колкото и много да е то.

– И какъв е той? – обади се нетърпеливо един от младежите.

– Да погледнеш на богатството и взаимоотношенията си по друг ъгъл, – отговори Мирослав.

И преди да продължи да обяснява, някой измърмори под носа си:

– Давай, светни ни по въпроса, какво чакаш?

Друг го сръга и гневно прибави:

– Млъкни! Искам да разбера, как може човек да отмахне страстта и жаждата си за повече притежания.

– Много е просто, – усмихна се Мирослав. – Нужно е да се съобразим с три важни неща.

В стаята настъпи пълна тишина.

– Първо, – Мирослав сви малкия пръст на лявата си ръка, – всеки от нас трябва да знае на кого принадлежи собствеността?

– Всичко принадлежи на Бога, – извика някой отзад.

– Така е, – съгласи се Мирослав, – ние просто управлявам Божите ресурси, но един ден ще трябва да дадем отчет пред Него за това какво сме направили с нещата, които ни е поверил. Така че трябва да постъпваме мъдро с това, което имаме.

– Второто?! – припряно се обади младежът до прозореца.

– То е свързано с увеличаването, – продължи Мирослав. – Богатството те прави повече от това, което представляваш сега – без значение дали си добър или лош.

– Значи ако си мухльо с малко пари, ще се превърнеш в голям мухльо с повече пари – засмя се слабичко момче близо до Мирослав.

Последва бурен смях.

– Но от друга страна, ако сега си щедър, ти ще се превърнеш в истински филантроп, когато забогатееш – отбеляза Мирослав. – Това, което си сега, ще бъде умножено неколкократно.

Доста от младежите увесиха нос, явно нещо ги бе засегнало доста остро.

– Третото е свързано с обкръжението, – подчерта Мирослав. – Нуждаем се от помощ, за да стоим непоколебимо. Качествените взаимоотношения ни помагат да вземаме добри решения.

– Така е, – съгласи се русоляв младеж, който се бе облегнал на вратата, – само стабилните хора около нас могат да ни помогнат да запазим благоразумието си, докато всичко край нас започва да се обърква.

– Тези три неща: собствеността, увеличаването и обкръжението ни помагат да изберем кои решения са добри. Нека те да очертават границите, в които се движим в живота ни, – обобщи Мирослав.

Имаше много да се разсъждава върху чутото.

Младежите бяха утихнали. Всеки бе потънал в мислите си и преценяваше обстоятелствата в живота си.

Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.

Театралната треска за Рождество бе в апогея си. Режисьорът се суетеше насам натам. Декорите падаха с трясък…..

Накрая целият шум секна.

Започна репетицията.

– Яката на Йосиф е твърде голяма, – измърмори дизайнерът на костюмите.

– И защо е толкова синя? – сбърчи нос режисьорът.

Артистката, която бяха избрали да играе ролята на Мария се свиваше и леко трепереше. Това бе първата ѝ изява и тя много се притесняваше.

– Прекалено е зелена, – подхвърли жена от снимачния екип.

– Не можаха ли да намерят по-известни артисти, които да привличат вниманието? Нима това може да бъде Мария?!- намръщи се постановчикът.

Божият Син заслужаваше царско посрещане, но мислите им бяха насочени в друга посока.

– По-малко шум и врява.

– Така и така всичко ще мине.

– После всички на трапезата, какво толкова ще му мислим. Там е празникът.

Всички се усмихнаха и заклатиха глави в знак на съгласие.

Не можем да проектираме Рождество, по нашия вкус и желание, това направи Нашият Създател.

На Бог бе угодно да влезе в света в присъствието на овчарите, отхвърлените и презрените от обществото и мъдреците, които привлече с Витлеемската звезда.

Нямаше прожектори. Свещи разпръскваха ярка светлина. Липсваше и корона.

Младенецът лежеше в яслата като малко безпомощно бебе, но Той се роди за да имаме надежда „за вечен живот, който преди вечни времена е обещал Бог“.