Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.

Когато остареят нашите родители се чувстват безполезни и ненужни. Какво можем да направим за тях?

Баба Цена не можеше вече да върши доста неща, които като млада ѝ се отдаваха доста добре.

Един ден тя настоя:

– Нека аз да измия чиниите.

Нейната внучка Венелина кимна с глава:

– Защо не, давай.

Известно време се чуваше как чешмата в кухнята шурти и от време на време потракваше някоя чиния, удряйки се в друга.

Изведнъж се разнесе страшен грохот. Бе станала смайваща катастрофа.

Баба Цена влезе в стаята и с наведена глава каза:

– Счупих всичките чинии…. Измих ги. Сложих ги на края на плота и без да искам ги бутнах с лакът. ….Те паднаха на пода. …..Не остана нищо здраво.

Старицата закърши ръце и започна да се вайка:

– Защо Бог още ме държи? За нищо не ставам, едни чинии не мога да измия като хората …

– Поради две причини, – засмя се Венелина.

Баба Цена наостри уши и погледна очакващо към внучката си.

– Бабо, на небето има толкова много стари жени, нима на Бог му трябва още една?

Старицата смръщи вежди:

– Ти все се шегуваш, аз говоря съвсем сериозно……. А коя е втората ти причина?

– От създанието на света до Страшния съд нито едно Божие създание, с изключение на теб, не би могло направи това…….

– Какво? – очите на баба Цена се уголемиха.

– От създанието на света до този момент никой освен теб не е успял да бъде моя баба.

– Баба, – поклати недоволно глава старицата.

– Да си баба не означава просто да родиш майка ми, това е много повече. Ти си мой приятел, съветник в трудни ситуации, учител на практически умения в ежедневието и знания как да се изправям, когато не успявам, …. Ти си моята незаменима и ценна баба.

Венелина разпери ръце и прегърна старата жена.

Това предаде заряд на надежда и радост у старицата. Очите ѝ се изпълниха със сълзи, но те бяха от благодарност.

Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

Бе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.

– Да, свещеник Николай е на телефона.

Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.

– Моля ви, елате у дома.

– Какво се е случило?

– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….

Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:

– Ще дойда след около половин час.

Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.

– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.

– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.

Младежът се притесни и бавно обясни:

– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.

– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?

Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.

Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.

Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:

– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.

– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.

– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.

Ресторантът бе прекрасен, но в него бе тъмно. Не знам защо, но за да бъде разсеяна тъмнината на всяка маса бе сложена свещ, чийто пламък трепкаше усилено, полюшван от невидимо течение, което се промъкваше под вратата на заведението, но това не помагаше особено много.

Дошлите в ресторанта, за да прочетат менюто или да разберат какво поглъщаха от поднесените им съдове, използваха телефоните си.

На един мъж му дотегна тази обстановка, затова стана, отиде до сервитьора и ядосано попита:

– Може ли най- накрая да включите осветлението?

Малко след това в ресторанта светна. Чуха се аплодисменти и радостни възгласи.

Всички изключиха телефоните си.

Солиден господин намести добре чинията пред себе си и възкликна:

– Да бъде светлина! А сега да хапнем!

Други го подкрепиха:

– Така е по-хубаво.

– Чувстваме се по-комфортно.

– Тези свещи ни изнервяха само.

Мрачната вечер се превърна в празник и то само с едно щракане на ключа.

Но колко е по-важно да знаем истинският източник на светлината.

Самият Бог каза, когато създаваше Вселената: „Да бъде светлина. И стана светлина“.

Светлината изразява голямата любов на Бог към нас. Неговата светлина ни насочва към Исус и ни извежда от тъмнината на греха.

Ходейки в Неговата светлина, ние намираме светъл път в живота си, прославяйки Сина, Който е най-светлият подарък за нас. Докато Той свети, ние можем да вървим по Неговия път.