Деян се бе изправил пред масата, размахваше ръце и въодушевено говореше:

– Искам да трогна душите на хората. Да ги накарам да плачат и да се смеят. Да ги раздрусам, за да се събудят.

– И това мислиш, че можеш да постигнеш само с писане на книги? – засмя се Румен, който наблюдаваше седнал изпълнението на приятеля си.

В живота на Деян имаше две страсти жените и литературата. Когато се посвещаваше на едната от тях, другата преставаше да съществува.

Безпаричието често беше негов спътник. То го преследваше като сянка. Но когато седнеше да пише или се срещаше с жена, всичко това изчезваше и той се чувстваше като безгрижен малък хлапак.

– Искам да покажа на хората как да обичат и страдат, – продължи тирадата си Деян, без да даде някакъв знак, че е чул забележката на Румен. – Искам да опиша величието и възвишеността им. Да им покажа как да рискуват живота си, участвайки в приключения.

– Какво знаеш ти за силата на чувствата, пороя на мислите, бурните усещания и чистотата на идеите? – не го остави намира Румен, като махна с ръка.

– Искам да прогоня мъглите, които се стелят в душите на хората, – като опиянен продължи Деян, – предразсъдъците и старите суеверия, всичко онова, което потиска духа им.

– Позволи им да мислят самостоятелно и да приемат онова, което им показва опита и разума, – отново се намеси Румен.

Огнян седеше на масата и скептично гледаше Деян. Струваше му се, че приятелят му е превъртял и малко прекалява в изхвърлянето си.

– От това ли ще живееш? – съчувствено положи тежката си ръка Огнян на рамото на Деян.

– От това, – възторжено го погледна Деян. – Преди всичко за това!

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….