Архив за етикет: фотьойл

Модел на слугуване

imagesСмрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Край, приключвам с всичко

indexДенят бе тежък и уморителен. Добри се прибра, седна във фотьойла и се отпусна, когато чу, че телефона му изписука. Това бе сигнал, че е получил SMS.

Отвори съобщението и прочете: „Край, приключвам с всичко“.

Телефония номер бе непознат, но това кратко изявление го разтревожи.

Добри веднага написа: „Извинете, кой е?“.

„Съжалявам, че ви обезпокоих, сбъркала съм номера“, – написа веднага Наталия, когато разбра, че съобщението ѝ не е достигнало до този, на когото е изпратила известието си.

„Почакайте малко, – бързо отговори Добри, – мога ли с нещо да ви помогна?“

Двамата продължиха да си пишат около половин час.

„С мен се случи нещо неприятно, – сподели Наталия. – Приятелят ми злоупотреби с мен и ме изостави. Няма смисъл да живея повече“.

„Исус те обича, – опита се да ѝ обясни Добри. – Ти си много ценна за Него, независимо от това, как се чувстваш сега. Нима живота ти се основава на мнението на един хлапак, който не осъзнава какво е направил?“

„Вече е късно, – написа Наталия, – изпих цяла опаковка хапчета“.

„Къде живееш? – умоляваше Добри девойката, да каже адреса си. – Сега ще дойда и ще те откарам до болницата“.

С последни сили Наталия написа адреса си. Добри успя навреме да закара момичето в болницата, където лекари се погрижиха за нея и спасиха живота ѝ.

През следващите месеци Наталия осъзна, че Бог има план за нейния живот. Той бе платил за нея със кръвта на Сина Си.

Стойността на дадено нещо се определя от това, колко е склонен някой да плати за него.

Може ли да има по-висока цена?

Лошото е, че в този свят измерваме стойността си чрез постиженията си, семейството, външния си вид, благосъстоянието си, образованието си и влиянието на какво ли не.

Хората непрекъснато се стремят да докажат ценността си или живеят в депресия.

Единствено Евангелието доказва стойността на индивида в Христос, защото Исус е заплатил висока цена за изкуплението на всеки.

Да живеем с чувство за неотложност

imagesБеше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Вярно ли е

indexВечерта бавно пристъпяше. Последната светлина потъна в нея. В стаята бе тъмно. Яна седеше във фотьойла и размишляваше върху събитията, случили се през деня.

Изведнъж се разнесе силен звън. Неспокойно се тресеше телефона на поставката до вратата.

Яна бавно се надигна, стигна до него, вдигна слушалката и тихо каза:

– Да.

– Како, да не преча? Какво правиш?

– Нищо особено. Какво има?

– Днес разговарях с един колега в работата и му викам: „Нали си знаеш аз съм си малко глупавичка“. А той ми казва, че многото знание увеличавало печалта. Това го пишело и в Библията. Вярно ли е?

Сестрата на Яна не вярваше, че има Бог. За нея Библията не бе авторитет. А сега? Вярно ли е, че това го пише, не къде да е, а в Божието Слово?

– Да, – отговори Яна. – В Еклисиаст е написано: „…. в многото мъдрост има много досада. И който увеличава знание увеличава и печал“.

– Ха-ха-ха, – изкикоти се сестрата на Яна, – значи мога да си остана глупавичка, за да ми е по-добре в този живот. Не е нужно да си пълня главата със разни мъдрости.

– Но е казано още: „Мъдрият човек е силен. И човек със знание се укрепява в сила“, – добави Яна.

– Няма значение, – засмя се сестрата, – аз исках да проверя, дали това наистина го пише в Библията. Чао.

И затвори телефона.

Който няма мъдрост, няма знание и за Всевишния, а това води до погибел. Но кой ще го разбере?

Насърчавайте се един друг

indexВечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.