Мартин дълго бе мълчал. Това бе нещо неестествено за него. Той непрекъснато бърбореше и не млъкваше.

Озадачен баща му го попита:

– Мартине, да не си болен? Случило се е нещо …?

– Нищо ми няма, – отговори бавно синът. – Просто разсъждавах.

– И до какъв извод стигна? – попита баща му.

– Целият ни живот е странен.

– Защо мислиш така?

– Човек се ражда без зъби. Първоначално не са необходими. Бебето яде мляко. След това се появяват млечни зъби. Достатъчни са за хапане и дъвчене. После тези зъби падат. И никой не се паникьосва, ще порастат нови! И те наистина порастват. Времето минава, зъбите пак падат. Това се случва, когато човек остарее. Скоро зъбите няма да са необходими. Тъжно и страшно е, – тръсна глава Мартин.

– Изобщо не е страшно, – усмихна се бащата.

– Но зъбите и тялото са ни необходими, – повдигна вежди Мартин.

– Всичко е предвидено предварително.

– Е, да … износените зъби и тяло могат да бъдат ремонтирани, подобрени, запазени или частично заменени, – съгласи се Мартин.

– Сега хората искат да живеят по-дълго. Удължете своето земно съществуване, но всичко е планирано мъдро и предварително.

– Не разбирам, – каза озадачен Мартин.

– Самото развитие на организма показва плана за преход ни към друга форма на съществуване, недостъпна за земното зрение и ум, – поясни бащата. – Човекът ще продължи живота си под друга форма. В друго тяло. По съвсем различен начин.

– Тогава …?

Бащата обгърна с ръка сина си и добави:

– Ние се развиваме непрекъснато. Загубеното се заменя с нещо ново. За сега е най-добре да пазим това, което ни е дадено.

Мартин само вдигна рамене и леко се усмихна.

То стоеше там под формата на нещо много съблазнително и не стоеше мирно. От време на време нашепваше предизвикателно:

– Това е само още една чаша вино.

– Какво толкова ще стане от един флирт? Той е съвсем безвреден.

– Та това е само една среща. Тя нищо не решава. Какво лошо може да ми се случи?

Данчо започна да го толерира. Почна да си играе с него, а то зае мислите му.

И аха …. Данчо бе на крачка да го направи.

Той се отдръпна като опарен и уплашено прошепна:

– Търпя го, а то обсеби мислите ми и насмалко да го направя, а допусна ли това, връщане назад няма.

Вместо да толерирате греха, отвърнете се от него още сега!

Надка целуна мъжа си и тичайки надолу по стълбите му припомни:

– Като станат децата, направи им сандвичи и им дай малко грозде.

Гроздан отиде в кухнята и веднага се зае с приготвяне на храната. Той знаеше, че децата, докато още са сънени, тичат веднага на масата и искат да ядат.

Не мина много време и двамата братя се появиха.

Бащата поднесе чинията със сандвичите, но Кирил направи кисела физиономия:

– Как очакваш да ги ядем такива?

– Че какво им има? – попита бащата.

– Мама прави сандвичите във форма на мечета и зайчета, – поясни Здравко.

Гроздан опита да оформи сандвичите по желания образ, но не се получи. Те се начупиха на произволни парчета и според децата:

– Сега изобщо не стават за ядене.

Отчаян бащата им поднесе грозде, но разряза чепката на половина по дължина.

– И как мислиш, че ще го ядем това? – попита възмутен Здравко.

– Не можа ли да ни го разкъсаш на по-дребно?! – добави Кирил.

– От къде да знам за тези ваши капризи? – вдигна ръце Гроздан. – Защо храната трябва да има специфична форма? Нали вкусът е същия?

Двете момчета обърнаха гръб към масата.

– Недей те да капризничите, просто яжте каквото ви е сложено! – извика Гроздан.

Но това не помогна.

– По-добре да умрем от глад, вместо да ядем това … – Кирил изгледа с отвращение жалките остатъци на масата.

Двамата братя се изправиха и тръгнаха към стаята си.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Валеше. Спираше от време на време, но бе мрачно и подтискащо. Сивите облаци се бяха намръщили и не позволяват никакъв жизнен лъч да проникне през тях.

Никола и Владо седяха в стаята и тихо разговаряха. И на двамата бяха лепнали прякора „Философа“. Те не се обиждаха, а го приемаха като одобрение за любознателността си.

– Речта играе голяма роля в света и то не само като средство за комуникация или предаване на информация, – пое си дъх Никола и продължи, – но и като форма на изразяване и разкриване на смисъла, които искаме да предадем един на друг.

– Но значението на израза не се свежда само до информативно съдържание, – възрази Владо, – а предполага, както казват съвременните психолози, умишленото оцветяване с отношението ни към съобщаваната информация. Без него не можем да говорим за смисъл.

– Това е безспорно, за това изразяването се нуждае от жив език, – подчерта Никола.

– От друга страна, – присви очи Владо, – тази външна звукова форма на езика често се оказва пречка не само в начина на общуване, но и в процеса на изразяване.

– Има различни езици и ограничени форми за всеки конкретен език, – вдигна рамене Никола.

– Да, но в Божието царство тези препятствия се преодоляват – наблегна Владо – и то не чрез някаква определена трансформация на езиците, а чрез пряко предаване на смисъла от човек на човека.

– Навярно имаш предвид случая в Деяния на апостолите, когато в Ерусалим бяха събрани юдеи, благочестиви човеци, от всеки народ под небето, – повдигна вежди Никола. – Между тях не можеше да има никаква словесна комуникация. Дори апостолите да бяха полиглоти, те бяха твърде малко за да проповядват едновременно на всички езици, от които тези хора се нуждаеха.

– Очевидно е имало пряко директно предаване на смисъла, които всеки човек е възприемал с ума си.

– Освен това, – почеса се по главата Никола, – макар да бе изненадващо за присъстващите, посланието звучеше на родния им език.

– Както може да се види Божието царство не е възпрепятствано от никакви индивидуални различия, включително и езикови, – поклати глава Владо.

– Виж, – вдигна показалеца си нагоре Никола, – тук става въпрос за съобщаване и възприемане на смисъла на казаното, които човек свободно възприема без изкривявания, т.е. бе намерен напълно адекватен инструмент за изразяване и възприемане.

– Такова общение обогатява духовно, – плесна с ръце Владо.

– Какво точно стана в този ден на Педесятница? – попита Никола и сам си отговори. – Шум, вятър, огън и неусетната вътрешната промяна у учениците на Христос. От този момент Църквата отчита своето съществуване като невидимо присъствие на Бог в преобразените сърца на хората, които чувстват и осъзнават единството си един със друг.

– От Педесятница започва ново време, – тържествено обяви Никола, – време на апостолските проповеди и действието на Святия Дух в Църквата.