Тони работеше в един хотел. Бе заобиколен от хора, които имаха странни разбирания според него.

Никак не бе чудно, че когато Тони им заговореше за Исус между тях изплуваше тухлена стена.

Така се случи и на тази обедна дискусия.

– Всички трябва да вярваме в това, което ни е удобно, – заключи Станимир, един негов весел колега .

Тони бе недоволен от тази констатация, за това прибави:

– Така е в днешния свят хората събират около себе си такива учители, които им казват това, което сърбящите им уши искат да чуят, но по този начин те се отвръщат от истината.

– Пак с твоите глупости, – възрази Пламен. – Ето например Василка, нашата колежка ,я сърбят ушите само за неща, които не я караха да се чувства неудобно.

Не винаги е лесно да живееш за Исус в общество, движено от удоволствия.

Тони въздъхна и си каза:

– Един ден всяко ухо ще трябва да чуе и признае истината. Исус „ще съди живите и мъртвите“. Той е Царят и Съдията. Само Той може да определи кое е добро и кое зло.

Христос е Съдията, но има сърце на Спасител. Той е осигурил път на спасение за всички, които ще дойдат при Него.

Борката наперено изричаше:

– Боря се с тревожност и депресия всекидневно. Не съм психолог или терапевт, но искам да споделя с вас няколко съвета за психичното здраве.

Всички останали наостриха уши.

Борис се потупа по гърдите и заяви:

– Горд съм, че всяко едно от тях е било щателно изпитано в собствения ми живот.

– Давай, стига си го усуквал, – викна Григор.

– Добре де, малко по-спокойно, – повдигна важно вежди Борис.

Приятелите му се сбутаха, но запазиха мълчание. Искаха да чуят какво ще им каже.

– Първо, – Борката присви един от пръстите на лявата си ръка, – Сравнявай себе си с другите. Това е страхотна стратегия. Ако имате проблем с психиката си, прекарайте първата част от деня като превъртате социалните медии, търсейки хора, които са успели. След това се запитайте: „Защо аз не съм такъв? Малко ли съм работил? Или имам някакъв дефект, който пречи?

– Този е луд за връзване, – прихна Стамен.

– Второ, – Борис присви следващия си пръст, – Стойте по-дълго време пред екрана. Това да се разхождаш сред природата , да караш колело е губи време. По-добре дишайте в затворено помещение, полузадушен, докато трептящите пиксели танцуват пред полузатворените ви очи.

– А стига бе, – нахвърли се върху него Атанас. – На кого ги разправяш тия?

Този път Борис не сви пръст, но се наведе малко напред предизвикателно и продължи:

– Представете си най-лошия сценарий. Попитайте се: „Кое е най-опустошителното или тъжно нещо, което може да ми се случи?“. След като си измислите най-лошия вариант, опитайте се да си го представите визуално. Например, как ще се почувстваш, когато се случи? Какво ще кажат другите? Колкото повече подробности отбележиш, толкова по-добре.

– Ти майтапиш ли се, – засмя се гръмко Кольо.

– Казах ви, че не съм експерт, – каза сериозно Борис. – Изпробвал съм старателно всяка от тези стратегии в собствения си живот, те все още не са донесли някаква полза.

– Ето това е, – плесна с ръце Никола.

– Но това е само, защото не съм ги направил както трябва, – възрази Борис. – Нищо не работи, ако не спазвате стриктно правилата.

Всички избухнаха в смях.

Строгото и сериозно лице на Борис се разчупи и той се присъедини с усмивка към останалите.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

Грижата за болните бе винаги основна задача на Милена. Тя участваше в група, която правеше опити да помогне на пациентите в интензивните отделения да спят по-спокойно.

Те наблюдаваха какъв е ефекта от сънотворните средства върху тестваните субекти. Променяха средата, в която бяха болните, като симулираха ярко или по-слабо осветление. Включваха аудио записи или устройства издаващи различни звуци, дори пробваха с говорещи медицински сестри.

С направените изводи Милена бе съгласна.

– Маската за сън и тапите за уши, подобряват почивката на болните, но все пак при пациентите в интензивното отделение, трудно се постига спокоен сън.

Някои от групата се питаха:

– В този размирен свят може ли да се намери време и място за почивка?

Милена бе убедена в едно и го сподели с колегите си:

– Мир имат тези, които се доверяват на Бог, независимо от обстоятелствата.

– Господ, друго не знаеш ли? – възрази Пламен.

– Само Той може да осигури мир и почивка за всеки днес.

– Да, да, религиозни мъдрости, – присмя се Румен.

– Можем да си почиваме с увереността в Неговата любов и сила, независимо какво се случва около нас, – твърдо заяви Милена.

Повечето от групата вдигнаха безразлично рамене, но имаше и такива, които се замислиха над думите ѝ.

Дядо Христо седеше с внука си в двора. Двамата обичаха да беседват на различни теми.

Старецът бе сладкодумник, а внукът добър слушател.

– Днес си спомних една много стара история, – започна дядо Христо.

Внукът наостри уши и се приготви да чуе нещо интересно.

– Една възрастна двойка живеела в стара фермерска постройка. Те нямали достатъчно пари за ремонт и всеки момент домът им можел да се срути над главите им. Не стигали средства за храна, лекарства, да не говорим за отопление в студените зими. След като умрели, в имота им открили нефт. Представяш ли си, през всичките тези години, в които едва са свързвали двата края, те са живеели върху скрито богатство!

– Тъжна история, – констатира внукът.

– А знаеш ли, че много от нас християните живеем като тази стара двойка?

– Не вярвам, – противопостави се внукът.

– Нали някои казват: „Бог ме е спасил и някой ден ще отида на небето“?

– И какво лошо има в това? – тръсна глава малкият.

– Духовно бедните християни не използват Божията благодат, която е достъпна във всеки момент от живота им. Нима е нужно да чакаме да идем на небето, за да се радваме на богатствата на благодатта, които Господ вече ни е дал в изобилие?

– Аха, – съгласи се внукът. – То си е така.

– Освен това, – дядо Христо подръпна единия си мустак, – истинското богатство не се измерва с банковата ни сметка, а с Божията благодат. Ние сте получили Христовата праведност, прошка на греховете си, осиновяване като Божи деца, силата на Светия Дух, която обитава във нас и вечно наследство. Като сънаследници с Христос, ние имате достъп до Божите богатства, които включват неизразима радост, безусловна любов и мир, който никой ум не може да схване.

Внукът се засмя и добави:

– Прав си, дядо!

А вие не чакайте да идете на небето, а черпете от Божествените благословения всеки ден в живота си.

Защо не започнете да правите това още днес?!