Архив за етикет: утеха

Оплакването винаги има последствия

Димчо понякога бе наказван от майка си. Тя не му позволяваше да играе на компютърни игри, защото прекаляваше и губеше представа за времето.

Днес майка му отиде до магазина. Баща му бе починал миналата година.

Димчо седеше сам само четиридесет минути, но се чувстваше тъжен.

За това се обади на баба си, майката на баща му. Тя бе мила, добра старица и обичаше много внука си.

Димчо ѝ се оплака:

– Мама ме наказва много жестоко.

И отчаяно заплака.

Причината за обаждането и сълзите бе, че Димчо искаше повече внимание и любов.

– Сега седя сам. Мама отдавна излезе, още сутринта. Няма нищо за ядене, а аз съм гладен, – продължи с оплакванията си момчето. – Бабо, не плачи, мама сигурно ще ме нахрани като се върне. А и не мога да играя. Мама ми забрани и ми взе всичките играчки.

Старицата отсреща плачеше и продължаваше да слуша оплакванията на внука си:

– Мама иска да се омъжи. Чух, че каза това на съседката. Сигурно ще ме прати в някое сиропиталище. Мама не ме обича.

– Добре, Димчо, скоро ще дойда, – проплака бабата по телефона.

Скоро след това майка му дойде от магазина. Момчето бе приключило разговора.

То посрещна майка си радостно и се зарадва на лакомствата, които тя му донесе.

Димчо напълно забрави за разговора с баба си.

На другия ден старата жена пристигна с представител от социалните служби и човек от местната полиция.

Получи се голяма разправия. Започнаха разпити и проверки …

Накрая всички се разплакаха, а бабата се тюхкаше:

– И аз съм тръгнала да спасявам внука си. От какво? Да ме пита човек и аз не знам…..

Понякога сме недоволен, но трябва да знаем, че всяко оплакване води след себе си сериозни последствия.

Ако се нуждаете от утеха или насърчение, не е нужно да се оплаквате и да прекъсвате отношенията си с близките хора.

За това помислете добре, преди да почнете да мрънкате на някого.

Следвай ме

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Думи на утеха

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Пълна незаинтересованост

Един ден Венко се къпеше. Внезапно той се подхлъзна върху мокрите плочки и падна с цялата си тежест върху стъклената преграда към съблекалнята.

Стъкълцата от разбитото стъкло се забиха дълбоко в ръката му, особено в бицепсите му. Кръв рукна изобилно навсякъде из банята.

Линейката пристигна бързо. На нея просветваха мигащи светлини, а сирената ѝ оповестяваше, че има човек нуждаещ се от медицинска помощ.

Венко бе поставен внимателно на носилка, а близките му бързаха. Сякаш се състезаваха с времето. Те искаха час по-скоро Венко да бъде отведен в спешното отделение.

Странно, но нито един съсед не погледна през вратата си и не се поинтересува какво става! Нито, когато пристигна линейката, нито по-късно.

Добре липсва им състрадание, но поне от любопитство можеха да се поинтересуват какво се случва край апартамента им.

Ами ако някой ден те имат нужда от помощ или утеха?

За тях май не важат думите:

„Всяко нещо, което желаете да правят човеците на вас, така и вие правете на тях“.

Или с други думи казано:

„Правете на другите това, което искате те да ви правят“.

Нашият свят отчаяно се нуждае от модели, които си струва да бъдат следвани. Хора с почтеност, чийто живот ни вдъхновява да приемаме Бог, да следваме покорно Неговото Слово и Исус Христос.

Проблем на сърцето

Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.