Фалима бе собственик на плантация в Индонезия.

Един ден тя събираше вода от потока. Тогава я нападна крокодил.

Влечугото хвана жертвата си за краката и я завлече във водата.

Фалима започна отчаяно да вика:

– Помощ! Помогнете ми! ….

А в същото време не преставаше да се бори с агресора.

Работници от плантацията се събраха на брега при резервоара. Те започнаха да плашат крокодила, а същевременно протягаха прътове към жената, за които тя можеше да се хване.

Въпреки че крокодилът беше наистина уморен и пусна жертвата си, всичко не се случи веднага, а чак след агонизиращ час и половина.

Самата Фалима не можеше да повярва на случилото се със нея:

– Нима съм издържала толкова дълго време в устата на крокодила?!

След инцидента тя бе откарана в болницата, защото имаше дълбоки прободни рани по крака, но лекарите са сигурни, че пациентката скоро ще се възстанови напълно.

Фалима бе много уплашена. Тя сподели:

– Щом затворя очи, в съзнанието ми непрекъснато се появява крокодилът.

Физическите рани ще заздравеят много по-бързо, но за освобождението ѝ от шока ще е необходима май повече време.

Дебатът се развихряше, въпреки горещината.

Обсъждаше се лакомията. Чудеха се дали тя е грях или не.

– Та това е толкова нищожно нещо, – треперещият глас на Данаил изразяваше явно настроението му по въпроса.

– Крайно време е, изобщо да не се смята за грях, – отзова се неясно словоизлияние Дончо, докато натъпкваше цяла пица в устата си.

– Трябва ли да се изпитва чувството за вина, когато все още имам място в хранопровода си за още нещо? – попита пълничкия Спас.

– Е, лакомията не е чак толкова голяма работа, колкото и се придава, – усмихна се Крум.

– Все пак можеш да я изповядаш като грях, без да споменаваш името ѝ, – отбеляза Васил.

– Какво толкова? – опули очи Ставри. – Замиташ я под килима и се съсредоточваш върху истинските грехове.

– Това е объркваща тема от години, – сбърчи нос Тони. – Трябва да се променят и изяснят нещата относно това.

– Не ме интересува лакомията, – каза Братан. – не обичам много да ям, но виж за мързела не съм съгласен да го считат за грах.

Повечето се засмяха, защото знаеха прословутата „работливост“ на последния изказал се.

Странно, тези хора говореха така за греха, сякаш никога не са чели Библията.

Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Дълги години Ралица посещаваше болници и се срещаше с различни хора.

Повечето казваха:

– Мисълта за смъртта ме изпълва с ужас и страх.

– Това ли е краят? Зарити в земята?

Особено тези, които бяха обречени да чакат края си след седмици, месеци или няколко години, трепереха и нямаха мир в сърцата си.

Деница ги питаше:

– Ако знаете какво ще се случи с вас след смъртта, какво бихте направили? Ами ако някой ви срещне там след края на земния ви живот, когато достигнете края на пътуването си?

– Има ли нещо след смъртта? – питаха те стреснато.

– Да, – усмихваше се Ралица, – Бог ви очаква, Той иска да бъдете с Него. Не се страхувайте.

И тя им разказваше за Божи Син, Който понесе заради нас наказанието за греховете ни на кръста.

– Какво трябва да направим, за да бъдем там добре и Бог наистина да ни приеме?

– Ако изповядате с устата си, че Исус е Господ, и повярвате със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасите, – разясняваше им Ралица.

Някои клатеха недоверчиво глава:

– Само това ли? Друго не се ли изисква?

Но други откликваха с радост и предаваха сърцата си на Господа.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!