В началото на годината, учителката даде следната задача на учениците:

– Напишете есе за връщането ви в клас.

Мадлен написа:

„Ваканциите са хубави, но добре е, че се връщаме в училище. Няма нищо по-хубаво от това да очаквам с нетърпение нова учебна година, в която ще разширим знанията си“.

Учителката хареса много нейното есе и го похвали.

Мадлен се усмихна, а след това се обърна към съученика си Борис и тихо му прошепна:

– Така научаваме, какво се харесва не само в училище, но и на пазара. Глупаво е ако това не се използва.

Искреността и истината трябва да бъдат свързани, но историята на човечеството е осеяна с послания, не толкова правдиви, но звучащи добре.

Всеки ден се сблъскваме с хора, които наблюдават живота ни, за да видят дали живеем това, в което вярваме.

За това нека следваме Христос с истина и искреност.

Слънчево, облачно и дъждовно се редуваха и надпреварваха през деня.

Странно, но и в живота на човека могат да се случат такива аномалии.

Сутринта Младен излезе от къщи жизнерадостен, очаквайки денят да бъде изпълнен с успех и удовлетворение, но в училище негови съученици се настроиха срещу него, а после той падна по стълбите и си счупи ръката.

Сега седеше в къщи и си повтаряше на глас:

– Съжалявам, съжалявам, …. не исках така да се получи…..

Баща му влезе в стаята и чу мърморенето му.

– Младене, когато осъзнаеш греха, поискаш прошка и решиш повече да не го повтаряш ….

– Това достатъчно ли е? – нервно реагира Младен.

– Бог не иска да отидем на тридесетдневен пост или каквото да е друго, за да допълним Христовото изкупление. Той ни изобличава за греха, за да привлече вниманието ни, но след иска да продължим напред.

– Да, но пак се чувствам виновен.

– Всички обвинения относно изповядвания грях идват от дявола. Ако все още чуваш обвинителния глас за минал провал, разбери, това не е гласът на Бога. Не забравяй, съвършената любов изпъжда страха.

Младен само въздъхна и тъжно погледна баща си.

– Ние не записваме всичките си грешки, защото сме пуснали миналото и ефектът му върху настоящето, – продължи настървено бащата.

– Да, но аз ги помня, – възрази Младен.

– Ние възлагаме грижите си на Бог и разчитаме на Него да възстанови пропилените години. Очаквайки всичко да се окаже за добро. Господ никога не се разочарова от нас. Той ни обича и знае какъв потенциал имаме.

– Той ме приема, но аз себе си …. не мога.

– След като си простил на другите, трябва да простиш и на себе си. Точно това Бог иска от теб и мен.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Съучениците на Тома постоянно му се присмиваха. Особено видеха ли го да разтваря малкото Евангелче и да чете, подигравките им не стихваха.

– От това можеш само да оглупееш.

– Ако обичаш да четеш толкова, вземи някой дебел учебник, поне ще научиш нещо свястно.

– Защо четеш Евангелието всеки ден, нима си забравил какво се случва по-нататък?

Тома ги поглеждаше, усмихваше им се и кротко им отговаряше:

– Колкото и пъти да препрочитам тази Книга – и той я издигаше малко пред себе си – всеки път откривам нещо ново, което не съм забелязал преди.

– Ти как четеш, през ред ли, та не забелязваш някои неща?

– Евангелието е като неизчерпаем кладенец с жива вода, – гласът на Тома звучеше ведро. – Освен това една и съща история или изрази в Нея ми разкриват напълно различни хоризонти.

– Ако толкова пъти бях чел това книжле, досега да съм го научил наизуст и да съм го захвърлил нейде.

– Човек трябва не само да чете Евангелието, а и да го изпълнява, – наблегна Тома.

Мнозина махах с ръка и го отминаваха, но имаше деца, които се заинтересуваха от Книгата и пожелаха да я четат.

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.