Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсаха. Появиха се петна ясно небе. Между тях се нижеха копринени нишки.

Някъде високо бушуваше силен вятър, който събираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал.

Носеше мирис на мокра трева и се открояваха ясно голи корени.

Лозан и Димитър свалиха дъждобраните си и продължиха разходката си. Въпреки дъжда разговорът им не бе секнал.

– За да преминем през кризисни сезони и социални смущения, – отбеляза Лозан, – трябва да се отнасяме към себе си и другите хора така, както Бог се отнася към нас, с благодат, милост и прошка.

– А какво е благодат? – попита Димитър.

– Благодатта означава, че Бог винаги ни дава това, от което се нуждаем, а не това, което заслужаваме. Ако получаваме заслуженото, то нямаше да сте тук. Бог е против горделивите, но дава благодат на смирените.

– Нима всеки, който иска сам да си направи нещата е горделив? – недоволно махна с ръка Димитър.

– Въпроса опира до това, – наблегна Лозан, – че такива не смятат Бог за необходим. Те нямат нужда от Неговата благодат.

– Обикновено човек подхождат към нещата с мисълта: „Ако това трябва да стане, зависи единствено от мен“, – подчерта Димитър.

– Да, но когато си смирен и признаеш, че не можеш сам да се справиш, Бог излива своята благодат.

– И какво очаква в замяна? – настъпи предизвикателно Димитър.

– Бог разчита, че на такива, на които е била показана благодат, ще я проявят към другите.

– Всеки преминава през трудни времена, – уклончиво каза Димитър.

– За да си емоционално здрав това, което Бог ти е дал трябва да го споделиш с другите. Ето например, днес много хора са под стрес. Останали са без работа. Загрижени са за неясното си бъдеще. Не знаят как ще преживеят до следващия ден. Към такива трябва да бъдем внимателни и мили.

– А тези, които трудно можеш да обикнеш? Такива, които остро отговарят, все се съмняват, говорят преди да те изслушат…..

– Те също водят битки и се нуждаят не по-малко от нашата подкрепа. Няма нищо друго, което така да обезоръжи хората, както показването на повече благост.

Двамата замълчаха.

– Бог ни дава благодат, – възторжено възкликна Лозан. – За това трябва да отидем и да я раздадем на другите, за да разберат, какво Исус е направил за тях.

Драган закачи телефонната слушалка и се замисли.

– Май казах твърде много, – намръщи се той. – Ех, да можех да върна част от думите си назад. Вероятно ще си имам проблеми. С моето бърборене сам си ги създадох.

Майка му бе го учила още от малък:

– Практикувай мълчание. Това ще те избави от множество конфликти.

И той бе опитвал не веднъж, но …

В разговорите не се въздържаше и използваше думите, за да лъже, заблуждава, преувеличава и манипулира.

Оставайки сам след подобни разисквания, Драган си спомняше думите изречени в гняв и безпричинно обвинение.

Бързо се гневеше, но му бе трудно да се извинява. Безочливо нападаше, но не искаше да признае вината си дори в момента, когато я осъзнаеше.

В тишината Драган чуваше обвиненията, които го изобличаваха.

Той си спомни за чичо си, когото лекарят след прекаран инфаркт го бе посъветвал:

– Говорете по-малко и по-рядко. Доказано е, че това намалява стреса и облекчава напрежението.

Използвайте думите си така, че да насърчавате другите и да угаждате на Бога.

„Божията воля е, като правите добро, да затуляте устата на невежите и глупави човеци“.

Васил прекалено много се напрягаше. Ставаше рано и си лягаше късно. Изстискваше до край всеки час от дневната светлина.

Това го изтощаваше, за това нямаше време да обръща внимание на всичко около себе си. Беше сляп за природните красоти.

Какво предизвикваше всичко това? Как мислите дали тази прекалена заетост не е просто начин за скриване на много дълбоки рани?

Да, Васил нарочно гледаше да е постоянно заангажиран, за да не разсъждава върху нанесените му наранявания, които му причиняваха болка и страдание.

Той се страхуваше от тишината и се насилваше бързо и в срок да изпълни всяка задача, но животът под тиранията на неотложните задължения и отговорности заплашваше да унищожи самият него.

– Какво трябва да направя, за да не съсипвам живота си? – питаше се Васил.

А след това си отговаряше:

– Може би е нужно да включи моменти на спокойствие в забързаното ми ежедневие, за да мога да работи пълноценно. Трябва да си осигурявам по-често почивки.

Мъчителни мисли му пречеха да планира нещата, както трябва:

– Как мога да избегна болката и мъката, които са се притаили в сърцето ми? Как да ги преодолея?

След много размисъл Васил откри своя метод, отдалечаващ го от стреса и напрежението, на които се бе подложил.

Той притихваше в мълчание за малко време, вземаше списъка на задачите и ги полагаше пред Господа. В Божието присъствие Васил оставаше болките си и позволяваше на Бога да излекува дълбоките му рани.

Господ вижда, знае и чува, не се съмнявайте в това. Позволете Му да ви успокои чрез любовта Си. Нека той разпали нова надежда за бъдещето ви.

Слънцето препичаше необичайно за сезона. Съвсем лек полъх на вятъра разведряваше положението, но на Спас това съвсем не му помагаше. Не, че му беше горещо, просто нещо по-дълбоко го измъчваше.

Видя го Ганьо и му махна с ръка, но Спас не го забеляза.

– Изглежда нещо го измъчва сериозно, – каза си Ганьо и приближи съученика си.

– Здравей, Спасе! Как я караш?

Спас, махна с ръка, но нищо не каза.

– Неприятности ли имаш? – попита Ганьо.

– Не ми стигат главоболията, ами и една депресия ме е подгонила, – въздъхна тежко Спас.

– Стресът е борба, реална за повечето от нас.

– А нима е нужно да бъде така? – повдигна глава Спас.

– Трябва да си наясно, че вълшебна формула за отмахване на стреса завинаги няма, – поклати глава Ганьо. – Той е емоционален, а понякога и панически отговор за ситуация, която мозъкът ни е определил за заплаха.

– А това добро ли е? – с негодувание попита Спас.

– Може да се приеме и за такова, – уклончиво отговори Ганьо.

– Как така? – подскочи Спас.

– Стресът те предпазва от опасност, мотивира те да вземеш по-добро решение, а може да ти помогне да направиш и опит за промяна.

– Добре, може и да си прав, – съгласи се Спас, – но защо не чувствам така нещата?

– Ако стресът е започнал да контролира живота ти, тогава имаш сериозен проблем.

– Тогава как да спря да се тревожа? – попита Спас.

– По-скоро се запитай, как да променя начина, по-който възприемам стреса или как да се справя с него?

– И как да карам по-нататък? – недоумяващо повдигна рамене Спас.

– Първо не позволявай на стреса да взема решение вместо теб, като замъглява преценката ти за ситуацията. Помоли Бог да ти покажи, дали чрез това максимално нервно напрежение, не пропускаш възможност, която Той ти дава.

Спас внимателно слушаше съученика си и размишляваше над думите му, като съобразяваше как точно да ги приложи към своята ситуация.

– Второ, – сви още един пръст на ръката си Ганьо, – не подхранвай стреса, така че да те контролира. Ето Исус ни предлага свобода от тежкото бреме, но ние трябва да отидем при Него и положим затрудненото си душевно състояние пред Господа. Наградата ще е голяма – свобода, мир и спокойствие.

– За третото и сам се досещам, – каза Спас. – Трябва да поискам мъдрост от Бога, но точно за какво?

– В последно време не се ли нагърбваш с неща, които искаш сам да управляваш? – попита Ганьо и без да дочака отговора на съученика си, продължи. – Нека Бог те насочи към основата на твоя стрес и когато осъзнаеш причината за това си състояние, помоли Господа да замени стреса ти с Неговата сила.

В очите на Спас се забелязаха весели пламъчета.

– Благодаря ти, – каза Спас.

– Благодари на Бога, Той дава на всеки изходен път, – засмя се добродушно Ганьо.

Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.

Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.

Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:

– Искам да отида на училище с училищния автобус.

Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.

– Но…, – опита се да го спре майка му.

Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:

– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.

Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.

– Нека опита сам, – примирено каза баща му.

Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.

На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.

Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.