Архив за етикет: спирка

Не съм аз

original1Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Уроци по хладнокръвие

imagesОбида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Каква невъздържаност

130px-LondonpridefullersМиро живееше в столицата. До в къщи се прибираше с метро.

Случваше някой от пътуващите да заспи  и да го събудят на последната спирка. Какво да се прави хората са уморени в края на дена от работа.

Днес Миро седна в полупразен вагон. Срещу него седеше млад човек, прилично облечен, със затворени очи. Явно спеше. До него седна един едър мъж.

Композицията тръгна. Младежът по законите на физиката падна на съседа, но мъжът бе достатъчно великодушен и се отдръпна, така че младия човек легна изцяло на седалката.

Изведнъж между краката на младия човек потече струйка, първоначално силна, после постепенно намаля, а накрая изцяло спря.

Всичко това се разля във вагона.

– Как може да се напие до такава степен, че да не може да контролира пикочния си мехур? – изропта възрастен мъж.

Изведнъж вагонът спря и се оказа точно срещу спирката. Хората стояха и чакаха, да видят какво ще се случи по-нататък.

Миро усети неприятна миризма, която усещаше до края на пътуването. Но забеляза, че ароматът който се разнасяше във вагона е малко сладникав.

– Е, понапил се е малко, ясно, – констатира един дядка в работен комбинезон.

Изведнъж младежът скочи и изтръпна, когато видя какво е направил. Изтича до другия край на вагона със съвършенно сухи панталони.

В ръцете му се оказа празна бутилка “ London Pride“.

Дребно нещо, но оказа успокояващо въздействие на пътниците. Когато разбраха какво се е случило, всички се разсмяха.

Случка в метрото

images В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.

А сега мога ли

imagesМалко момиченце стои с майка си на автобусната спирка. То с нетърпение очаква автобусът. Където щеше се качи на задната платформа на прозорецът и ще гледа оттам.

– Роклята ти е чиста, няма да сядаш отзад, – казва майката.

– Но аз толкова пъти съм седяла там, – казва момиченцето. – Ще седна.

– Няма да сядаш, – ядосва се майката. – Ще нацапаш роклята си, прозорчето е прашно и мръсно.

Момиченцето приближи една от калните локви, останали след скоро завалелия дъжд и цопна в нея. Цялото се изпръска с кал.

– А сега мога ли да седна отзад? – попита детето майка си.

Когато жената погледна дъщеря си едва не припадна.