Валял сняг. Било тихо и спокойно. Пухкави снежинки обикаляли в странен танц и бавно се приближавали към земята.

Две малки снежинки, които летели една до друга, завързали разговор помежду си.

Едната снежинка казала:

– Колко е невероятно усещането, когато летиш.

– Но ние не летим, а падаме, – тъжно отговорила втората.

– Скоро ние ще стигнем земята и ще се превърнем в бяло пухкаво одеяло.

– Не, ние летим към гибелта си. Когато паднем на земята, нас просто ще ни стъпчат.

– Ще се превърнем в потоци и ще се устремим към морето. Ще живеем вечно, – казала първата снежинка.

– Не, ние ще се разтопим и ще изчезнем завинаги, – възразила ѝ втората снежинка.

Накрая те се уморили да спорят и се отдалечили една от друга.

Всяка полетяла към съдбата си, която сама си била избрала.

Михаела отиде до прозореца. Още една година ще трябва да среща Нова година с родителите си. А толкова много ѝ се искаше на този празник да бъде с някое момче.

Сълзите без предупреждение рукнаха от очите ѝ.

– Защо всичките ми приятелки си имат момчета, а аз не, – тихо изплака Михаела. – Е, имам Дамян. И той е влюбен в мен. Красив и умен е, но той не е човекът, с който искам да прекарам остатъка от живота си.

Михаела посегна към телефона си и без голямо желание набра номера на Дамян.

„По-добре с него, – помисли си тя, – отколкото пак да прекарам празника с родителите си“.

– Дамяне, можеш ли да отскочиш сега за малко при мен?

– Какво се е случило? Току що излязох от банята и не ми се иска сега да излизам на улицата. Ще ти позвъня по-късно.

– Добре.

Михаела отново заплака:

– Все пак бях права, той не е моето момче. Нима така се обича? Той дори не разбра по гласа ми, колко самотна се чувствам. Трябва малко да поизляза.

Михаела обичаше зимните разходки особено вечер. Но днес нищо не я радваше нито снежинките, които прелитаха около нея, нито празничните гирлянди, нито веселите лица на минаващите край нея хора.

До нея рязко спря кола.

– Можехте под колелата да попаднете, защо не внимавате, – раздаде се мъжки глас.

Михаела вдигна глава. Пред нея стоеше симпатичен младеж, който ѝ се усмихваше.

– Да не ви е лошо? Кажете нещо, не мълчете, моля ви. Хайде ще ви закарам до вас. Къде живеете?

– Дебелянов 23.

През целия път Михаела мълчеше.

– Стигнахме. За първи път срещам такова мълчаливо момиче.

Младежът се огледа. Михаела спеше.  Не посмя да я събуди. Намали звука на радиото в колата и сам не забеляза кога и той заспа.

Събудиха се едновременно. Михаела благодари на младежа и се прибра в къщи.

Телефонът звънеше като на пожар. Търсеше я Дамян.

– Къде изчезна? Започнах да се тревожа за теб. Добре ли си?

– Да.

– Михаела, искаш ли заедно да отпразнуваме Новата година?

– Не, не искам.

Сутринта Михаела пристъпи до прозореца и дръпна щорите. Видя вчерашният непознат да влиза в двора с букет цветя.

– Хайде да се запознаем, – каза непознатият младеж, когато Михаела му отвори вратата. – Аз съм Мирон. Честита Нова година!

След това той си тръгна. Михаела не го покани но бе уверена, че ще се видят пак.

Тя се усмихна на себе си:

– В моя живот стана чудо. Кой казва, че не стават такива неща?

Радостна и щастлива Михаела затанцува из стаята.

Една малка капка течност или една песъчинка не привлича вниманието ни. Но от водните капки се образуват океаните, моретата и езерата, а от отделните песъчинки земята. Препълнени могат да потопят голям кораб.

Малките снежинки по отделно са леки като перца, но събрани в голямо количество пленяват уморения пътник и го лишават от живот. Снежните лавини разрушават и засипват цели селища.

Малка котва одържа кораба, а неголямото кормило го управлява.

Съществуват малки грехове, които събрани заедно отнемат живота на човека.

Ако съгреши някой веднъж на час, за една година той ще направи осем хиляди шестстотин и четиридесет грехове, а за някои хора цели дни са изпълнени с грехове.

Грехът не остава сам. Когато някой съгреши, първата му мисъл е как да скрие от другите това. А когато греха се разкрие, следващата мисъл е, как да се оправдае. Търсейки извинение за греха човек използва лъжа, измама, изопачаване на факти, тълкуване на думи, обстоятелства, объркване. По този начин, зад грях неизменно следват цяла плеада от други грехове и беззакония, защото грехът има свойството да се плоди и размножава.

Грехът е мрачен лабиринт, от който трудно се излиза. Това е товар, който може да се отстрани само от Бога.

Магистралите в Холандия скоро ще преобърнат света. Пътищата в страната са така идеално устроени, че сега се работи по футуристични и по нови решени, за да направят шофирането по-удобно.
Използвайки фото-осветителен прах, за да замени пътната маркировка, страната скоро ще представи светещ в тъмното асфалт, които ще се зарежда през деня и да светят през нощта.
И това не е всичко, фото-осветителния прах ще се използва и за идентифициране на снежинки, които ще бъдат видими, когато температурата падне под определено ниво. Те ще показват хлъзгавината на пътя, за да предупредят шофьорите много да не бързат.
Разработката на Даан Роозенгаарда може да се приложи и в други страни, особено в скандинавска Европа, която се изправя пред екстремни метеорологични условия, което води до редица пътнотранспортни произшествия.

Спомням колко удивена бях, когато открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дърветата и храстите и само тук-там бе оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване, Дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше. Дори когато слънцето грееше, денят беше мрачен и студен.
Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.
А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа  Само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.
Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. През нощта бурята така се разбесня, че гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на дървета.
Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през обл20аците и освети хълмистата равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.
Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат наоколо. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре. Светлината бе ослепителна.
Преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа доста снежна. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите се оголваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.
На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Гмуркахме се в преспите, прескачахме образувалите се вдлъбнатини и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и спирахме чак в отсрещния край.
Един безкраен миг, които ни приковава с нежност към земята. Така уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.