Поразхлади се и хората дори следобедите се разшаваха навън. Къде валя, къде отмина, но поне не бе горещо. Полъхваше ветрец, а това бе удобно за разговори.

Пред старата кръчма на селото се бяха събрали няколко мъже и бурно разговаряха.

– Чуйте още през 1930 г. икономиста Джон Кейнс предлага в рамките на сто години технологичният и икономически напредък да доведе хората до точка, в която ще работим само три часа на ден и петнадесет часа седмично, – подчерта гордо Камен, винаги осведомен и според другите най- много знаещ.

– Какво ще правим с цялото си свободно време? – попита Стойко.

– Така е озаглавил и есето си този икономист тогава, – поясни Камен.

– Като гледам, изминали са повече деветдесет години от писанията на този икономист, но технологиите, вместо да създаде повече свободно време, ни направи по-заети от всякога, – не остана назад и Драго.

– Вярно е, дните ни са препълнени, – бързо смутолеви Първан.

– И то не с ежедневни задачи като пътуване и приготвяне на храна, защото те отнемат много по-малко време, – допълни Драго.

– Все пак живота ни е много забързан, – изказа се и мълчаливеца Марин.

– Освен това, погледни хората, особено младите, върви забол поглед в телефона си. Седнат да ядат, погледа им пак в него. Разговарят от време на време, ако това изобщо може да се нарече общение, – поклати недоволно глава бай Лазар.

– Ох, накъде се е забързал този свят?! – изохка чичо Сава.

Бе започнала Балканската война. Тогава Петър учеше в една от трите български гимназии в Солун.

Един следобед в края на септември учителят Николов, който преподаваше български език в същата гимназия, изведе на разходка учениците си в околностите на големия крайморски град. По тия места все още бе жарко лято.

Групата стана неволен свидетел на срещата на две жени. Едната отиваше към Солун, а другата се връщаше от там.

Последната попита първата с доста висок глас, както са свикнали да говорят селските люде по тези места:

– Кънде грендиш, невясто?

Когато се отдалечиха двете селянки, учителят попита събралите се около него ученици:

– Чухте ли езика на Кирила и Методия?

Множество любопитни очи се отправиха към него, а той се усмихна и продължи да обяснява:

– В тия три думи на селянките чухме три характерни звука, които се бележат с три особени знака от азбуката на Кирил и Методий.

– Така ли? – изненадано възкликна Стефан.

– Големият юс (Ѫ), малкия юс (Ѧ) и ят (Ѣ), нима не ги усетихте?

– Да, да, – обадиха се няколко гласа.

– Освен това едната от тия думи беше също стара, запазена в народния говор още от времето на двамата първоучители, – отбеляза учителят.

– Коя дума? – нетърпеливо се намеси Никола.

– Грендиш, тя идва от старобългарския глагол грѦсти, който значи вървя, ходя, отивам, – поясни Николов.

Тези момчета имаха още много да учат, но никой от тях не предполагаше, че една обикновена среща, може да им предложи такъв интересен урок.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Следобеда бе горещ и рядко се мяркаха хора по улицата. На Роса не и се излизаше, но трябваше да ходи в кметството да подпише някакви документи.

– Не можаха ли да кажат по-рано, – пъшкаше Роса, докато се обличаше. – Те са луди. Да ме карат в тая жега да вървя някакви книжки да им подписвам.

Най-накрая излезе, но по пътя не престана да негодува и да хвърля мълнии към местните управници.

Когато Роса влезе в голямата канцелария изгледа на кръв седящите зад бюрата жени и преди да им се накара, ѝ подадоха няколко листа.

– За това ли? – измрънка под носа си Роса, а после се наведи и навъсено попита – Къде?

Една от жените скокна бързо и с пръст и посочи мястото, където трябваше да се подпише.

Роса взе химикала и ядно се разписа. Бе готова да си тръгне, когато чу настойчив женски глас:

– И на другите два листа така.

Роса неохотно взе пак химикалката и затърси старателно, къде беше това „и на другите ….така“

След като драсна и там няколко завъртулки с облекчение тя тръгна към вратата.

– Е, поне тая я свършихме, – заключи тя, когато бе на улицата. – Така и така съм дошла насам, да се отбия в магазина.

В малкото магазинче Кольо посрещаше хората с усмивка и някоя весела закачка, но днес нещо не бе на кеф.

Роса забеляза гроздето и ѝ се дощя малко да си купи.

– Кольо, това не е от най-хубавото грозде – и посегна да си сложи да ѝ премери.

Магазинера мрачно отвърна:

– Не е хубаво да казваш така. Това имам това продавам …

– А бе не е като онова хубавото…, – опита да замаже положението Роса.

Двамата замълчаха. След минута Кольо наруши тишината:

– Извинявай, че бях малко груб, но не казвай така …..

Роса наведе виновно глава, пожела му приятна работа и си излезе.

На пътя си рече:

– Харесах гроздето, а капризничех като моя Доньо. Той като седне на масата и започва веднага: „Лука ти е суров, хрупа. Месото е сурово не мога да го сдъвча, …..“ Капризи! А като види огорчената ми физиономия друга песен запява: „Хубаво мирише, и на вкус съвсем не е лошо“.

Така сме всички. Нарочно или случайно се нараняваме едни други, без да се съобразяваме със състоянието на отсрещния.

Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.