Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

На гроба на пруския крал  Фридрих Велики, който се намира дворцовия парк комплекс Сан Суси в Потсдам, винаги можете да видите картофи.

От къде са се появили там?

Хвърлят ги германците от благодарност за това, че през 18 век Фридрих накарал селяните да отглеждат картофи.

В околностите на едно село живеела змия. Тя нападала минувачите и ги хапела. Даже от далече всявала ужас със заплашителното си съскане. Хората били объркани и не знаели какво да правят.

В селото дошъл един монах. Селяните го помоли да ходатайства за тях.

Монахът отишъл при змията и учтиво ѝ казал:
– Остави тези хора на спокойствие. Те не са храна за теб и с нищо не те заплашват. Нали ядеш мишки и малки горски животни, защо ги измъчваш? Моля те , послушай ме, оттегли се.

Змията се трогнала и се съгласила.

Една година по-късно монахът пак минал от там и отново видял змията. Тя имала доста жалък вид. Била останала без едно око, от устата ѝ течала кръв, а цялото ѝ тяло било изранено и възпалено.

– Какво се е случило с теб? – попитал монахът.

– Твоите думи наистина ме смириха. Направих както ми каза. Но сега селяните идват и ме налагат с тоягите си. Даже и децата се забавляват, като хвърлят камъни по мен. Но въпреки всичко останах вярна на това, което ми заръча.

– Това е безсмислено, – казал монахът. – Аз не съм те молил да престанеш да съскаш.

Древните индиански племена от Южна Америка използвали картофите не само за храна, но дори им се покланяли в продължение на много години.

Преди картофът да стане известен на готвачите, французойките украсявали с него косите си и правели букети от него.

Дълго време в Германия не знаели, че картофът е полезен. Сред екзотичните растения в дворцовите цветни лехи, цвета на картофа се смятал за небивал разкош, но на никой не му идвало на ум да разкопае земята около растението и да събере корените му за храна.

В много страни картофите не се изкоренявали, за да се използват грудките им за храна, а се отглеждали заради зелените плодове, които съдържали семена.

Ето защо селяните го наричат „дяволската ябълка“ и отказват да го ядат, а в много европейски страни дори са известни „картофените бунтове“.

В Европа картофът получил признание, когато станал мощно оръдие в борбата срещу скорбута.

В един манастир, въпреки че бил много тежък трудът на монасите, им било заплащано малко. Там хората се наричали братя и живеели като едно голямо семейство. Много от монасите се трудели повече, но парите раздавали на бедните.

Само един от монасите не постъпвал така. Никой никъде не го е видял да дава милостиня на бедните. Наричали го Алчният.

Минали години и всичко си вървяло, както обикновено.

– Ето го скъперникът, – казвали  за него монасите и отвръщали глави с недоволство.

Но дошло време монахът, който наричат Алчният, да напусне този живот и той умрял.

Когато в околността селяните узнали, че този монах е починал, започнали да идват в манастира, за да се простят с починалия. Те плачели за него и съжалявали за смъртта му.

Монаси били много изненадани.

– Какво добро ви е направил този човек? Защо плачете толкова за него? – попитали те хората.

Един селянин казал:

– Той ме спаси.

Друг добавил:

– И мен.

Селяните се трудели от сутрин до вечер, за да нахрани децата си. Трудно се орала земята без вол. Ако във всяко семейството имало поне по един вол, децата нямали да останат без хляб.

Монахът, който наричали Алчен, спестил пари и купил на най-бедните хора волове.

Когато човек не знае добре нещата, не бива да си прави прибързани изводи. И Христос е казал: „Не съдете“.