И това ако е Нова година?! Без искрящия бял сняг и празнотата изпълваща повечето хора, независимо от шумните компании, голямото количество храна и алкохол по масите.

Благой и Марин напуснаха буйната и разюздена група от хора, с които се бяха събрали да срещат Новата година. Пред останалите се оправдаха, че искат да излязат малко на чист въздух.

Щом напуснаха шумното помещения, двамата уверено закрачиха към близкия парк.

– Навярно има причина, поради която изолирането на човека се явява едно от тежките наказания в рамките на наказателния кодекс, – подхвана разговора Благой.

– Нима не си разбрал, че повечето от хората не искат да останат сами за по-дълго време? – Марин предизвикателно изгледа приятеля си.

– Според теб как може да се дефинира понятието самотата? – повдигна вежди въпросително Благой.

– Може би като болка предизвикана от това, че индивида няма приятели и другари, – предположи Марин.

– Доста хора определят този феномен като „страх от изчезване“, – наблегна Благой.

– И какво правят според теб тези самотни хора? – наежи се Марин.

– Те отделят по-голямо време в социалните мрежи, където се чувстват приети и одобрени. Всяко положително натискане на бутон от мишката за тяхна публикация ги довежда до еуфория, – със съжаление отбеляза Благой.

– Да, но ние сме християни и не трябва да се чувстваме самотни, – размаха ръце въодушевено Марин, – защото имаме непрекъснат достъп до нашия Бог. Не трябва да се страхуваме от това, че някой може да ни изостави или отхвърли, защото Господ защитава сирака и изоставената.

– Да, само Той може да изцелява съкрушените сърца, – съгласи се Благой.

– А с какво може да се запълни празнотата в живота на хората? – попита Марин.

– Бог ни обича. Просто трябва да отидем при Него със целия си багаж от чувства, притеснения, горест и страдание. – тихо каза Благой.

– И ако предадем безсъдържателността на живота си на Господа, Той ще я изпълни с вътрешно удовлетворение и радост, – тържествуващо възкликна Марин.

– Единственото нещо, което трябва да направим е да разберем, че Бог ни съчувства в тежките моменти, а в хубавите ликува с нас. Какво друго ни остава освен да Му се доверим и да не търсим други лишени от смисъл, нелогични и фантастични начини за запълване на празнотата в нас? – заключи Благой.

Може би в тези празнични дни виждаш някой, който все още не е успял да удави в алкохола самотата си. Иди при него и му предложи Господа, като единствен изход от положението му.

Нима не искаш в началото на годината и той да се почувства радостен?!

Милан бе затворен заради престъпления, които бе извършил през изминалия си живот. Съдът го бе признал за виновен по всички обвинение. Осъди го на смърт.

Нощта клонеше към своя край. Скоро щеше да се разсъмне. Бледият силует на деня вече се прокрадваше в мрака.

Стъпките на пазача отекваха като ехо, блъскайки се в каменните стени на затвора. Часовете се нижеха бавно и угнетяващо.

Милан седеше на каменния под на килията и чакаше всеки момент да го повикат и да изпълнят смъртната му присъда. Това очакване бе тягостно и мъчително.

– Кога ще дойдат най-сетне?! – питаше се Милан.

Самотата и чувството за вина го бяха смазали и съкрушили. За него нямаше никаква надежда. Ще го убият и …… край.

Изведнъж до вратата спряха стъпки и се щракна ключалката. Милан очакваше пазачът да му каже:

– Време е да платиш за греховете си.

Но чу нещо съвсем друго:

– Вие сте свободен. Взеха Исус вместо вас.

Вратата широко се отвори и пазачът извика:

– Какво чакаш? Излизай!

Милан изведнъж се оказа без окови. Престъпленията му бяха простени.

– Какво стана? – учудено попита Милан.

– Получи незаслужена милост – благодат! Христос отне греховете ти. „С Божията благост се оправдаваш даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса. Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра“.

Събраха се чувствата и започнаха да спорят:

– Кое е най-силното от нас?

– Разбира се, че аз, – чу се гневен глас. – Има ли нещо по-важно от Ненавистта? Предателството и гнева водят началото си от мен….

– Не, аз съм по-силна, – възрази Ревността. – Не можете да спорите с мен за това. Ако човешкото сърце е изпълнено с мен, то е способно на всякаква подлост и низост.

– Ха-ха-ха, – засмя се Самотата. – Мога да накарам хората да се самоубият!

– Силната съм аз, – възмути се Добротата, – защото нося утеха на човеците.

– Твоята радост е заблуда, измама и глупост. Хората се мразят едни други. В този живот всеки мисли само за себе си. Обиждат се, без да им мигне окото.

– Не спорете, няма по-силна от мен, – извика Любовта и се усмихна. – Нима има по-приятно място от сърце, което съм докоснала?

– Не ме разсмивай, – промърмори Изневярата.  – Сега живее друго поколение. Никой не цени любовта, за хората днес тя е отживелица и се е превърнала само в доставяне на удоволствие.

– Живеем във време на лъжи, измами и двуличие, – съгласи се с Изневярата Съмнението.

– И какво излиза, че всички чувства са равни? – смеейки се попита Разочарованието.

Изведнъж скокна Мъдростта:

– Всички грешите! Има чувство, което не познава суетата, предателствата и дребните съмнения. Изпълнено е с любов и доброта. Не се бои от гняв и предателство. То е по-силно от всички, които седят тук. Не се страхува и не признава пречки. Защитава от зло, брани и закриля. Край него всеки се чувства щастлив.

– Не може да бъде, – разкрещяха се всички чувства. – Къде е то? Такова не може да съществува изобщо!

– Докато вие спорите, то не губи безцелно времето си, а се труди. Винаги пази щастието и мира. То е събрало в себе си всички добри чувства. Живее скромно и незабележимо в този свят.

– Но кое е то?

– Майчинството.

Гръмотевичната буря отмина и само влажният въздух напомняше за изобилния дъжд, който се изля над земята. Зноя на деня, бе заменен с прохладата на вечерта.

Благой и Вальо често се събираха на чашка чай, за да разнообразят с разговори самотата си. Жените им отдавна бяха починали.

Някакво странно стечение на обстоятелствата ги събра в кварталната закусвалня, от където започна тяхното приятелство.

Тази вечер се бяха събрали у Благой.

– Знаеш ли какво прочетох в една книга озаглавена „Ъгълът на големите очаквания“? – попита Вальо.

– Какво? – заинтригувано отправи очи Благой към събеседника си.

– Авторът описва как Бог го е въвел в Неговата съкровищница. Сред многото чудеса, които имаме, той се запознава със „Отделът на закъснелите благословение“, – обясни Вальо.

– Какъв е този странен Отдел? – изненада се Благой.

– В нея Бог пази отговорите на молитвите преди благоприятното време за тяхното изпълнение, – уточни Вальо.

Двамата замълчаха за малко и всеки потъна в мислите си.

– Знаеш ли, – загрижено повдигна глава Вальо,  – че понякога много време отнема на някои пенсионери да разберат, че отлагането на въпроса за получаването на пенсиите, не означава, че няма да им бъдат дадени.

–  „Отделът за закъснели благословения“ съдържа много тайни за любовта и мъдростта, за които нямаме никаква представа, – сподели наблюденията си от книгата Благой.

– Обикновено хората искат да сринат милостите, докато са още „зелени“, – въздъхна дълбоко Вальо, – а Господ иска те да узреят.

– „За това Господ забавя, за да ви помилва“, – плесна с ръце Благой.

– При нашите мъчителни и непоносими преживявания, Господ ни наблюдава и няма да допусне нито едно излишни изпитание, – непоколебимо заяви Вальо. – Когато в пещта всичко изгори, Бог по чуден начин ще дойде, за да ни помогне.

– Не бива да Го огорчаваме чрез съмненията си в Неговата любов, – категорично отсече Благой. – По-добре да славим Неговото избавление, което е на път.

– Само тогава изобилно ще бъдем възнаградени за отлагането, което е не друго освен изпитване на вярата ни, – обобщи Вальо.

Ли бе бедна китайка, но винаги намираше работа, макар и тежка, за да изхрани децата си.

Веднъж отиде на едно планинско пасбище, за да коси трева. На гърба си носеше бебе, а за ръка водеше малко дете.

Когато се добра до върха на хълма, чу силно ръмжене.

Ли се огледа и тогава видя тигрица с две малки, която се готвеше да се хвърли върху нея.

Тази млада китайка никога не бе ходила на училище, нито в църква.

Но веднъж през тяхното село мина мисионер, който им разказа за Исус. Тя много добре си спомняше, че мисионерът им каза:

– Исус може да ти помогне в беда.

И когато ноктите на тигрицата щяха да се впият в Ли, тя започна да крещи:

– Исусе, помогни ми! Исусе, помогни ми! …….

Изведнъж тигрицата се спря и вместо да нападне отново, тя се обърна и побягна към гората.

– Исусе, благодаря ти! Благодаря ти Боже!- възторжено благодареше Ли за чудното си избавление.

Тя все още не можеше да повярва на станало пред очите ѝ. Но беше твърдо убедена в съществуването на Исус и че Той всякога е готов да ѝ се притече на помощ.

Какви „зверове“ ви нападат? Не е нужно да бъдат тигри, лъвове или мечки. Ежедневно ни атакуват със съмнения, страхове, самота, отчаяние или неща, които постоянно ни тревожат.

Призовете Исус на помощ, Той непременно ще се отзове, както когато чу отчаяният вик на младата китайка.