Навярно не всеки ден готвите раци, но когато ви се случи това, трябва да знаете как да ги подбирате.

Хубаво е да се купуват живи раци, но когато това не е възможно трябва да изберете от тези, които ви предлагат.

Трудно е да се оценят пресните раци с просто око.

При свежите раци хитиновата обвивка и щипките винаги блестят.

Когато избирате раци, постарайте се те да бъдат по-тежки.

При покупка на раци вдигнете ги за твърдата обвивка и с пръсти опипайте меката част. Ако тя е плътна и еластична, раците са пресни.

Подобно на каучука, лакът се добива от дървесни сокове. Лаковото дърво venisifera е характерен вид за Китай. Среща се в централната част на страната, на места с надморска височина от 900 до 2300 метра.

Лакът се добива през лятото, след което дърветата се оставят за около 5-7 години да се възстановят. В някои случаи се отсичат и от клоните им се добива лак с по-ниско качество.

Максималното количество лак, което се добива от едно дърво е 50 грама.

Лакът има забележителни консервационни, подсилващи и удължаващи живота свойства на обработените предмети. Нито силните киселини, нито алкалните вещества успяват да го разградят. Дори температура от 200-250 градуса по Целзий не е в състояние да наруши целостта му.

Непроницаем е за вода и други течности. Непристъпен е за повечето видове разтворители. Напълно устойчив към бактериални атаки.

Като изолатор е добър, колкото слюдата. Ето защо откриването му е изключително събитие в живота на хората.

Лакът е едно от най-твърдите и забележителни растителни вещества, а освен това е и естествена пластмаса.

Първият изкуствен полимер, създаден от хората е целулоидът, дело на Джон Уесли Хайат през 1869 г.

Съвременното производство на пластмаса започва едва през 1907 г. с откриването на бакелита. В наши дни се използват много изкуствени лакове. В пластмасовата индустрия думата „лак“ се използва в най-широк смисъл за многобройните синтетични субстанции, които нямат нищо общо с лаковото дърво.

Съществуват много нива в качеството на лака. Най-добрият се получава от соковете между вътрешната и външната кора на 14-15 годишни дървета.

Когато се лакира даден предмет е добре да се започне с лак от по-ниско качество, като най-хубавия се остави за най-горният пласт.

В лакът се добавят и различни оцветители. Традиционните цветове на лаковите покрития са черно, червено, кафяво, жълто, златисто и зелено,  Особено интересен е цветът „презряла круша“, който се постига от смесването на златен прах със смола от гумигут.

Хитиновата обвивка на раците съдържа химически вещества, които предотвратяват потъмняването и втвърдяването на лаковата субстанция.

Седяха сред руините на селище, което някога са наричали Ринпоче Ла. Едва ли щях да намерят нещо, всички сгради бяха разрушени.

 – Завоевателите убили един милион тибетци и удвоили населението на страната чрез принудителна миграция на етнически китайци, – каза Митко.

 – Но Ринпоче Ла останало сгушено в долината си, – подчерта Симеон. – Селището е останало неизвестно, носели се само слухове за него. Номадите, които рядко се осмелявали да се приближат до страховитата планина, понякога разказвали за Ринпоче Ла.

– Разбирам защо са останали скрити за останалите, – намеси се Мая. – Погледнете, освен с географското си положение, долината е била изолирана и от река. Преминаването ѝ през зимата е било трудно, а през лятото – невъзможно.

Стигнаха края на долината. Там се е намирал манастирът. Според ръкописи, които бяха намерили, това била централната пететажна сграда, заобиколена от пристройки и опасана с висока десет и широка три метра каменна ограда, измазана с хоросан. Долината зад отшелническото убежище завършвала в отвесна тридесет метрова скала с извисяващи се каменни крепостни зидове от двете страни.

 – Селото  е било разположено в подножието на манастира и се е състояло от каменни къщи, сякаш израснали от скалата, – каза Митко. – Ринпоче Ла приличаше на тясна ивица, изсечена в планината, затова до него е достигала малко светлина, която се е разсейвала от потока, извиращ от безбройните геотермални пукнатини.

 – Вероятно парата е осигурявала на селото закрила и средства за препитание, – предположи Симеон.

 – Знаете ли, че микроорганизмите, които виреят в горещата вода на изворите, – засмя се Мая, – са основата на странна хранителна верига, подобна на тази в термалните отвори в дълбините на океаните, наричани черните комини.

– Но как са се хранели, нали не е имало достатъчно светлина? – попита Симеон.

– При липсата на светлина съществата зависят от хемосинтезата – превръщане на химичната енергия в живот, – поясни Мая. – Микроорганизмите около стълбовете от черен пушек се хранят с екзотични комбинации от химични съединения, изригващи от недрата на земята, а на свой ред те хранят безброй причудливи форми на живот – кръгли червеи, достигащи метър и осемдесет, различни видове миди и раци, каквито няма никъде другаде в света и риби, които издържаха на неимоверно високата температура.

– Разликата в Ринпоче Ла е била, – каза Митко, – че на върха на хранителната верига са се намирали козите и яковете, които са ядели богатите на хранителни вещества водорасли и давали на селяните месо, вълна и мляко.

– Колко им е било добре на хората, – каза Симеон. – Другото предимство на живеещите сред геотермалните извори е, че са били осигурени с топлина. Не е било необходимо да събират дърва, за да отопляват домовете си и да готвят – това изискваше време и изтощава силите на населението в селата на Тибет.

С течение на годините долината се бе превърнала в само издържаща се независима екосистема, но сега всичко тук бе замряло. След унищожаването на манастира и селището край него, можеха да се видят само руини……

През 1784 г. Chunosuke Matsuyama и още 43 души се отправили от Япония към островите в Южния Пасифик, за да търсят съкровища.

По време на плаването им корабът се натъкнал на риф, а скоро след това потънал.

Търсачите на съкровища се оказали на необитаем остров без храна и прясна вода. Те успели да намерят само няколко кокосови орехи и малко раци.

Matsuyama осъзнал, че са обречени на бавна смърт, за това взел парче тънка кора и изрязал на нея съобщение, в което се разказвало за тъжната им съдба.

Известието той поставил в бутилка, която по чудо се била запазила и я хвърлил в океана.
Никой от тях не се спасил и те завинаги останали на този остров.

Бутилката плавала в океана много години. През 1935 г. я намерили моряци  в близост до селището Hiraturemura, където се бил родил Matsuyama.

Съществува една такава теория, която се нарича „Теория за раците в кофата“.

Тя гласи следното: Раците са толкова глупави животни, че ако са сами в кофата, леко ще излязат от нея, но ако са повече, когато ракът се опита сам да излезе от кофата, останалите го задържат и дърпат назад.

Така става и в живота на човека.

Човек се опитва да се откаже от пушенето, а приятелите му казват:

– Все едно нищо няма да стане, защо се измъчваш? – и му подават цигара.

Получаваш второ висше образование, а колегите ти се чудят:

– За какво ти е? На работното си място и без това много се уморяваш.

Твоите собствени родители ти казват:

– Ти си глупав, бездарен, безполезен, от теб нищо няма да излезе.

Това е човешката природа, какво можеш да направиш с нея?

Трябва да бъдеш достатъчно силен в кофата и да лазиш напред, дори когато те дърпат сто души назад.