Румен попадна в една малка общност. Той бе израснал в град, който едва се забелязваше на картата и бе свикнал с етиката на малкото селище. Всеки знаеше за всички останали и никой не можеше да направи нещо, без да се узнае.

Попадайки на новото място Румен се противопостави на това. Постави стена около себе си и се пазеше на безопасно разстояние от всички. На вид изглеждаше, че обича всички, но всъщност само съвместно съществуваше с тях.

По това време Румен очакваше да срещне голямата си любов, но забеляза, че обич не се изливаше от самия него.

– Вината не бе на хората около мен, а моя, – упрекваше се често сам. – Те са много скъпи за мен. В крайна сметка съм тук, за да дам най-доброто от себе си и ще трябва да го направя.

Животът му бе обикновен с малко претенции. При срещите си с хората от този затънтен край Румен научи, че не любовта ни избира, а ние нея подбираме и предпочитаме.

– Всички сме поставени на земята със съответна причина, – заяви веднъж Станимир, човек, с когото Румен работеше пряката си работа. – А трудността на любовта е точно това, което я прави да бъде толкова силна. Когато нямаш избор кого да обичаш, любовта става още по-трудна.

– Нима трябва да спрем да очакваме това чувство? – попита го с насмешка Румен.

– Когато не можем да изберем хора, които да обичаме, избираме тези, които имаме налице и това е далече по-голям опит, – уточни Станимир.

Така и Бог избра да ни обича, преди някой от нас да Го обикне.

Любовта не е съществително, а глагол и това е преднамерено действие, което сме призовани да изпитваме един към друг и към Бога.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

До средата на 19 век американски омари се считали за храна на бедните. Те се използвали като тор и примамка за риби.

Но след това интересът на гастрономите към тези ракообразни започнал да расте и сега омарите са признат деликатес.

Интересното е, че по-вкусните омари с мека черупка са по-евтини от тези с твърда черупка, чието месо вече не е толкова нежно.

Това се дължи на факта, че меките омари не могат да бъдат транспортирани на дълги разстояния. Те могат да се ползват само в райони близки до мястото на ловенето им.

Британецът Марк Бомон  може да се смята за най-издържливия колоездач. На него му се е удало да премине през 16 страни по целия свят за 78 дни 14 часа и 40 минути, поправяйки рекорда в книгата на Гинес.

Пътешествието с дължина 29 хиляди километра започнало във Франция, продължило в други страни на Европа и Азия. След това Марк се преместил в Австралия и Нова Зеландия, а после в САЩ.

Велосипедистът завършил зашеметяващия си подвиг, като гордо преминал през Триумфалната арка в Париж, връщайки се по този начин до началната точка на отпътуването си.

Марк успял да подобри предишния рекорд на Андрю Никълсън от Нова Зеландия, който минал по същия маршрут за 123 дена и 43 минути. Освен това велосипедистът е записал нов рекорд за най-голямото разстояние, което е успял да премине за един месец – 11 315 километра.

Човек, който си спомнил за романа на Жул Верн „Около света за 80 дни“, е много горд, че е успял да намали този срок, но смята, че това пътешествие може да се направи и за много по-кратко време.

Представете си, че се събуждате сутринта и няма ток. И най-лошото е, че няма начин да се появи отново.

Всичките мрежи са взривени и изгорели, а за тяхното възстановяване са нужни много дни, месеци, а може и години.

Такъв сценарий изглежда невероятен, но е напълно възможен.

Слънчевата буря е изригване на повърхността на Слънцето. Обикновено това не оказва никакво влияние върху Земята.

Но понякога освободената магнитна енергия е достатъчно мощна, за да преодолее всички разстояния от магнитното поле на Слънцето до нашето.

В процеса на изхвърляне на короналната маса се появяват странични събития, най-често електрически колебания и прекъсвания.

През 1859г. мощна слънчева буря в Карингтън попаднала в жиците и ударила телефоните оператори, даже запалила телеграфската хартия.

Вредата била незначителна, но физикът Патриша Райф смята, че такава буря днес би предизвикала много по-сериозни последствия, защото инфраструктурата в съвременността е доста обвързана с електрическия ток.

Така цели континенти могат да потънат в тъмнина.