Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….

Пихме експресо. Около нас цареше спокойствие и животът се носеше на вълни край нас.
– Какво ли ще стане с някой италианец, ако при злополука, загуби и двете си ръце? – наруши мълчанието Дани.
– Просто ще се раздели с мечтата си да играе бокс и да се пребори с някого, – казах разсеяно.
Едва ли щеше да ми бъде приятно да продължим разговора в тази насока.
– Овца такава! – възмути се Дани. – Ти изобщо не мислиш. Ще започне да заеква. Ще получи тежко говорно разтройство. Помисли си, как би могъл да говори, ако не може да използва ръцете си?
Бяхме чували, че южняците жестикулират, докато говорят и го правят доста буйно и емоционално.
Нагледен пример за това бяха група млади мъже, които оживени разговаряха, близо до нашата маса.
Те така движеха ръцете си, че се опасявах за живота им. Раменете, лактите в синхрон с китките изразяваха определено мнение, кривейки се в най-изтънчени извивки. Пръстите им пореха въздуха, като малки птички.
Беше очарователна гледка!