Шлосерът Давид Трайков създаде нещо чудно. Той бе направил необичаен служител за храма, който приличаше на човек и робот, който беше висок около 180 сантиметра и тежеше 60 килограма.

Човекоподобната фигура можеше да движи тялото, ръцете и главата си. Лицето ѝ бе човешко, покрито със силикон, който имитираше кожата на човек. В дясното ѝ око бе поставена камера.

По-голямата част от робота-човек се състоеше от метал и демонстрираше техногенна естетика от проводници и детайли.

Много от хората посрещнаха това техночудо  възмутени. Електронният проповедник не се хареса на всички:

– Как може да се получи благословение или нравоучение от бездушна машина? – роптаеха те.

Но се намериха и много привърженици и то между свещениците:

– Много разбират те, – засмяха се някои от тях. – Нима не разбират, че това изобретение е ориентирано към новото поколение.

– Не е тайна, че младите хора постепенно се отделят от църквата, но може би „новият проповедник“ ще ги заинтересува, – съгласи се друг.

Според замисълът на Давид Трайков, роботът щеше да общува с младежите на разбираем за тях език и по такъв начин се очакваше да ги доведе до вечните истини.

– Какво роптаете, колеги? – обади се един възрастен свещеник. – Още по времето на Мартин Лютер във Витемберг бил представен железен проповедник. Неговият изобретател го нарекъл Bless-U2. Е, той не е бил толкова съвършен като този, но е предизвикал фурор сред посетителите на местната църква.

– Това решение е неудобно от гледна точка на духовността …., – малко нерешително се възпротиви мъж на средна възраст.

– Хора, – скокна един запален привърженик на робота, – трябва да по разсъждаваме върху темата: „Не е важно чрез какво човек е дошъл до Бог“.

– Нашето общество не роптае против електронни продавачи, медицински сестри или келнери, – зави млад господин заслушан в споровете, – тогава защо се противи на един електронен проповедник?

– Когато машината проникне в сферата на духовността или изкуството, това предизвиква противоречиви чувства, – констатира мъж облечен в черно, с очила на носа и бомбе на главата.

Споровете ще продължават, но това което е основно поръчение за повярвалите в Христос, трябва ли да се преотстъпва дори на машина?

Дъждът още не бе спрял, а края на службата в църквата бе свършила и хората взеха да се изнизват един по един или на групички. По-предвидливите разтвориха чадърите си, а повечето от младежите нахлупиха качулките на якетата си.

Миро вървеше сам. Беше се замислил и не обръщаше внимание на дъждовната вода, която се изливаше върху главата му.

Настигна го Спас, нахлупи качулката му, погледна го и попита:

– Какво ти е? Да не си болен?

– Не, – махна небрежно с ръка Миро. – Просто си мислех. Виж нашият пастор, колко мъдро говори. Думите му много силно въздействат на сърцата ни.

– Бих искал да те поправя, – прекъсна го Спас, – Божият Дух действа върху нас, чрез думите на проповедника.

– Да де, съгласен съм и аз с това, – недоволно сбърчи нос Миро.

– Тогава какъв ти е проблема?

– Знаеш ли и на мен ми се иска така да говоря, а в училище ката стана едва свързвам няколко фрази, колкото да отговоря, – с болка сподели Миро.

– Хайде и ти сега, като Моисей да не започнеш да мрънкаш: „Тежкоезичен съм … не мога“, – Спас побутна приятелят си по рамото.

–  Харесва ми, когато хората се изразяват хубаво, сякаш песен се лее от устата им. Нима има нещо лошо в това и аз да го искам? – възпротиви се Миро.

– Чувал съм от по-възрастни християни, че такива хубави думи, независимо дали са в проповед или например да утешиш някой, Бог ги дава за другите, защото те имат нужда от това, но теб това не те ползва, – каза Спас.

– Как така? – озадачен попита Миро.

– Знаеш ли колко известни проповедници, евангелизатори, пророци и учители блудстват, прелюбодействат, лъжат и какво ли още не от този род, но чрез тях Бог спасява, изцерява, освобождава и снабдява нуждите на човека.

– Възможно ли е такова нещо? – Миро опули очи.

– Да, за съжаление, – наведе глава Спас. – Най- лошото е, че тези хора знаят истината, били са свидетели на Божите чудеса, но въпреки всичко се успокояват чрез мисълта: „Щом Бог действа още чрез мен, Той ми прощава, защото е милостив и ме обича“.

– И какво става с тях? – попита нетърпеливо Миро.

– Рано или късно те биват изобличени за това от други християни и се сгромолясват….

– А толкова много ми се искаше …. – въздъхна тежко Миро.

– Да се прославиш? – усмихна се Спас. – Да шепнат името ти със благоговение, за чудесата, които  не си извършил ти, а Бог.

– Когато Господ действа чрез мен, отдавам слава на Бога, – тихо каза Миро, сякаш искаше да се оправдае.

– Преди време попаднах на доста поучителни проповеди, – сподели Спас. – Усещах как Бог ми говори чрез тези думи. Имената на проповедниците ми бяха неизвестни и реших да се запозная с животът им. И знаеш ли какъв беше отговора, който получих, когато попитах за тях?

– Какъв?

– За тези проповедници нищо не се знаеше, защото те не са искали да се пише или споменава каквото и да е за тях. Казвали са: „Не искаме да прославяме себе си. Това, което вършим е за Божия слава. Какво значение имат имената на човеците, които са били инструменти в Божите ръце“. Те не са издали нито една книга, а проповедите им са били отпечатани едва след тяхната смърт.

– Какво смирение само, – тихо промълви Миро.

– Това е повече от смирение, – каза тържествено Спас, – това е пълна отдаване на Бога в дух, душа и тяло.

Огнян много трудно накара приятеля си Румен да дойде с него на църква.

След службата зорноволно доведеният на богослужението се бе облегнал на стената и се присмиваше на пастира, който току що бе слушал:

– Не съм страхливец! Вашият проповедник ви кара да се покаете от страх.

– Това според теб е малодушие? – болезнено реагира Огнян. – В случая става въпрос за страхопочитание и подчиняване на нещо разумно, за да се избегнат неприятностите. Нима е геройство да се втурнеш ненужно в дадена опасност?

Румен само махна с ръка и смотолеви:

– Дрън дрън, бабини деветини ….

– Добре, – опита да се успокои Огнян, – представи си, че една сграда се е запазила и на последния етаж виждаш, че човек чете книга на терасата ….

– Веднага ще му кажа да се маха от там, – скочи веднага Румен.

– Да но този човек ти маха отгоре с ръка и ти казва: „Аз не съм страхливец, не ме плашете“. Какъв е той според теб герой или неразумен човек?

– Как няма да избяга от огъня?  – недоумяваше Румен.

– Точно така неразумни хора се стараят да бъдат храбри пред явна, но за тях непонятна опасност, от вечна погибел.

– Глупаво е…., – вдигна рамене Румен.

– В Библията се казва, че страхът от Господа съдейства към живот и всеки, който го има, винаги ще бъде доволен и злото няма да го постигне. Страхът от Господа е източник на живот, той просветлява душата, унищожава измамата и убива всички грешни желания.

– Трудно ми е да го възприема, – призна си Румен.

Огнян още по-настойчиво продължи:

– Заобиколена и запазена от Божия страх, душата не е способна на никакво зло. И ако дойде някакво изкушение или зла мисъл тя се ужасява и вика към Бога: „Господи, помогни ми!“ „Страхът от Господа е начало на всяка мъдрост“. В него се корени всяко добро нещо.

– Нима искаш да кажеш, че съм глупак? – реагира бурно Румен.

– Мъдър е този, който навсякъде и по всяко време постъпва внимателно според Божиите повеления. За това внимавай как се обхождаш, не бъди неразумен, а мъдър.

Румен мълчеше, беше навел глава и сериозно размишляваше. Присмехулната му усмивка бе изчезнала от лицето му, а в очите му все още се четеше колебание.

Той много пъти бе спорил с Огнян относно Бога, но сега нещо в него се пречупи. Усещаше, че това, което казва приятелят му е истина и то не каква да е, а правда, която до сега не бе осъзнавал…..

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Братята Шмеке от Никълсбург и Пинчас от Франкфурт се обърнаха към един от проповедниците в синагогата за обяснения:

– В Талмуда е написано, че човек трябва да благодари на Бога не само за добри дела, но и за зли. Не се ли иска твърде много от човек? Кой ще намери сили да прослави Господа за това, че е наказан?

– Вярно е, че има страдание, – казал проповедникът. – Както всичко останало, то идва от Бог. Защо съществува? Ще ви кажа. Човекът е твърде слаб, за да приеме или поеме Божествената любов, която е съвършена. По тази причина, само поради тази причина, Бог я покрива с булото на болката и страданието.