Мъж бягаше от полицията. Търсеше убежище къде да се скрие.

След като мисли дълго, той си каза:

– Най-безопасно е да се скрия някъде в полето. Там едва ли ще ме потърсят.

Полицаите бяха много напрегнати и се възмущаваха не без основание:

– Да избяга под носа ни …..

– Не може да е далеч.

– Трябва да го открием!

Някой предложи:

– Дайте да изследваме района с термовизионна камера.

Когато го направиха, един от полицейските служителите забеляза:

– Вижте група крави, които вървят след някакъв мъж.

– Нека проверим кой е този човек, – откликна друг.

Настроиха нужната техника.

– Това е нашият, – възкликна един от полицаите. – Нали точно този търсим?

Животните без да знаят ескортираха мъжа право в ръцете на полицията.

Не се знае какво е станало с заловения мъж, вероятно е осъден за деянието си.

А кравите дали са получили награда за проявената „гражданска отговорност“?

Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.

У Петко тази година се случи много добра реколта от полето. Той много се зарадва на това изобилие.

Покани приятелите си на празнична трапеза, за да отпразнува успеха си.

Рангел го посъветва:

– Благодари на Бога за изобилието на плодовете си.

Но Петко отговори горделиво:

– Защо трябва да благодаря на Бога? Всичко дължа на ръцете си. Я вижте какви мазоли са ми излезли на тях.

На следващата година, колкото и усилия да полагаше Петко, реколтата се оказа много слаба.

– За съжаление, тази година нищо не успях да изкарам, – оплака се Петко.

Чу го Рангел и го попита:

– Къде ти са ръцете с мазолите?

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.