Политиците се бяха събрали на молитвена закуска.

Изведнъж сградата бе разтърсена от мълния.

Водещият тихо каза:

– Днес сме се събрали да се молим …., нали знаете.

Оглушителен гръм оглуши всички в залата.

– Нека си припомним, че единството …., – президентът не успя да довърши, защото мълния отново удари сградата.

Токът спря.

– Никога не съм виждал подобно нещо, – обади се министър председателят под голямо парче, което се бе откъснало от тавана на залата.

– Защо светкавицата удря само тази сграда? – обади се уплашено друг. – Защо не пада върху другите наоколо?

Странно, но малката буря се бе образувала точно на тази зала, където се бяха събрали политиците. А светкавицата удряше отново и отново.

Щом политиците уплашено се изнизаха от залата и напуснаха сградата, бурята внезапно спря.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.

Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.

Жената седеше на стълбите и плачеше. Андрей мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.

– Какво ви се е случило? – съчувствено попита той. – Мога ли да ви помогна с нещо?

– Счупих си очилата, – изхлипа жената. – Без тях нищо не виждам.

В ръката и лежеше рамка с парченце стъкло.

– Със силни диоптри ли бяха? – попита Андрей.

– Минус шест и половина. Без тях съм като сляпа.

– Елате, – Андрей хвана жената за ръка и я изправи. – Успокойте се. Ще ви заведа до „Оптиката“. Този магазин е на една пряка от нас. Там ще си купите нови очила.

Жената тъжно се усмихна и последва младежа.

– Интересно, как се случи това? – поде разговора Андрей.

– Някаква жена тичаше към автобуса и без да иска ме блъсна. Паднах и ето на …. останах без очила. Нали не виждам едва стигнах до стена, за да се опра до нея.

– Никой ли не ви се притече на помощ? – Андрей се изненада.

– Някакъв мъж ми крещеше, че рано съм се наквасила. Сигурно е помислил, че съм пияна. Стана ми тежко и се разплаках. Едва се добрах до стълбите и седнах.

– За първи път ли си чупите очилата?

– Не, не за първи, но смених чантата и забравих да сложа резервните.

– Ако искате да се обадим на съпруга ви или някой близък, който ще ви помогне да се приберете.

– О, – тежко въздъхна жената, – те са на работа. Не ги безпокойте. По-добре ме заведете до магазина, други ще си купя.

Докато разговаряха неусетно стигнаха до „Оптиката“.

– Вече сме пред магазина. – окуражително съобщи Андрей.

– Моля ви, придружете ме, докато се снабдя с очила, – смутено каза жената. – Няма да ви задържа много. Вероятно имате доста ангажименти.

– Не се притеснявайте, ще дойда със вас.

Двамата влязоха в магазина. Жената дълго мери очила, накрая си избра едни с тъмни рамки. Сложи ги и се усмихна на Андрей:

– Благодаря ви, младежо! Не знам как да ви се отблагодаря.

Андрей махна с ръка.

– Радвам се, че сега се чувствате по-добре.

И той си тръгна. Жената дълго гледа след него, докато се изгуби от погледа ѝ.

– Е, имало и добри хора на тази земя, – каза си тя и тръгна към дома си.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.