Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Младата Елена се омъжи за офицера Спас Николов. Те бяха много щастливи, но започна войната. Спас изпрати съпругата си при своите родители на село и се отправи на фронта.

Веднъж Елена, както си лежеше на дивана, погледна към огледалото, което бе поставено между двата прозореца. Тя забеляза странни карти, които „изплуваха“ от него. Там ставаше нещо.

Елена внимателно се вгледа и видя мъжа си с още един войник. Те пълзяха и се оглеждаха настрани.

Малко по-нататък младата жена забеляза две други фигури, които се прокрадваха зад мъжа ѝ и войника с него.

Елена трепна.

– Навярно това са врагове, – прошепна тя.

Единият от тях извади нож и се спусна към Спас.

Елена извика ужасена:

– Господи, опази го …

И без да разбира какво прави, взе от масата първото, което попадна в ръцете ѝ и го хвърли върху огледалото. Последва звън от разбито стъкло.

Майката на Спас обезпокоена от този шум, бързо изтича в стаята и намери снаха си припаднала.

Когато дойде на себе си, Елена сподели с възрастната жена:

– Там в огледалото видях Спас и още един войник с него. Зад гърба им се прокрадваха други двама. Единият от тях извади нож и се нахвърли върху Спас. Обезумях и хвърлих първото, което напипах на масата, срещу огледалото …

Майката на Спас  се опита да успокои снаха си, а после в дневника си записа видението ѝ.

След няколко седмици си дойде и Спас, който бе получил кратък отпуск.

Той веднага разказа на родителите и жена си, какво странно събитие се бе случило с него:

– С Павел бяхме изпратени на разузнаване. Пълзейки се придвижвахме през вражеския тил. Изведнъж се чу женски вик и звън от счупено стъкло. Обърнахме се веднага и видяхме двама от вражеската армия мъртви на земята. Единият държеше нож в ръка.

Майката на Спас и Елена се спогледаха. Възрастната жена отиде и донесе дневника си. След това даде на сина си да прочете, какво бе написала за този ден, в който той бе преживял чудното избавление.

Автомобилният завод „Maruti Suzuki“, намиращ се в Менесар, Индия, трябвало да бъде затворен за 36 часа, заради леопард проникнал на територията му.

Веднага след като пазачите забелязали звяра, всички служители били набързо евакуирани и по този начин работата на един от най-големите заводи в страната спрял. Около стотина полицаи и офицери от Горското министерство дълго време се опитвали да хванат леопарда.

Тъй като територията на завода е доста обширна, хищникът оставал неуловим. Успели да го хванат в клетка благодарение парче сурово месо и жива коза, която чрез миризмата си привлякла гладния звяр.

Най-накрая животното се оказало в капан. Приспали го и го изпратили на ветеринар за преглед. Ако той установи, че леопардът е здрав, пленникът ще бъде пуснат в естествената му среда.

Военните дирижабли по време на Първата световна война често летели на голяма височини, за да бъдат недостъпни за вражеската артилерия.

Когато летели в облаците немците изобретили спускаема кошница на кабел с дължина до километър.

Намиращият се в нея офицер чрез телефонна връзка коригирал курса на съда и давал команди за хвърляне на бомби.

Членовете на екипажа, много обичали тази работа, защото кошницата била единственото място където можело да се пуши.

Предстоеше плаване. Морето бе тихо и предвещаваше спокойно и без проблемно пътуване по морската шир.

На един от корабите служеше екипаж, който се славеше със своята точност и акуратност, като се започне от офицерите и се стигне до последния моряк.

Сред тях бе и Петър Захариев, който преди две години бе завършил военноморско училище в родния си град. Той бе преживял нещастие и големи загуби преди Бог да го срещне.

Сега, когато бе предал сърцето си на Господа, той бе станал благочестив християнин, но другите моряци, често му се присмиваха и го подиграваха заради това, в което вярва.

Но той винаги успяваше да им отговори кротко и смирено. Отговорите му бяха уместни и точно на място. Другите недоумяваха, от къде черпи тази мъдрост?! Но въпреки всичко продължаваха със закачките си.

Веднъж Петър седеше на палубата и четеше Библията си. Наблизо до него стоеше офицер, който с бинокъл се взираше в безпределните водни пространства.

– Знаеш ли какво искам да видя? – попита той Петър.

– От къде мога да знам? – повдигна рамене Захариев.

– Бих искал да видя този Бог, за Когото ти проповядваш, – каза офицерът.

– Напразно се напрягате и измъчвате, – каза Петър. – Бог е Дух. В тази работа и най-силният телескоп е безсилен. Защото само чистите по сърце могат да видят Бога.

– Тогава какво трябва да направя? – заинтересува се офицерът.

Последва дълъг разговор между двамата мъже, след което офицерът предаде сърцето си на Господа.