Знаем, че паролите не гарантират пълна сигурност.
Дори и други, по-напреднали средства за защита, като пръстови отпечатъци или разпознаване на лица, могат да бъдат заобиколени.
Но днес в полето на изследванията учените са попаднали на „мозъчен отпечатък“.
Идеята е, че мозъчните вълни на хората са уникални и могат да се използват като парола.
В бъдеще най-вероятно хората няма да използват пароли, а само – мозъците си.
Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.
– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.
– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.
– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.
– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.
– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. – Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.
Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.
Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.
Накрая решиха:
– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.
– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.
Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.
На сутринта Сашо още сънен се развика:
– Погледнете, тук има следи на някакво животно.
Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.
– Това са вълчи следи, – констатира той.
– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.
– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.
– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.
– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.
– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.
– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.
Сашо важно добави:
– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.
Екип от Университета на Мичиган разкри уязвимостта на използваните скенери за пръстови отпечатъци, както контактни, така и безконтактни.
Недостатъците в работата на тези устройства са били открити по време на тяхната калибровка с отпечатана на 3D принтер, с висока разделителна способност, модел на човешката ръка.
Според американски експерти, подобен метод може да се използва, за да се заблудят пръстови скенери.
Изследователите а потърсили съдействието на производителите, с цел да се изработват по-безопасни бъдещи устройства.
За проверка на скенерите специалистите от Мичиганския държавен университет са създали с помощта на 3D принтер триизмерен модел на дясна ръкавица за човешката ръка с пет пръста.
С високо прецизна принтер Stratasys Objet350 Connex може напълно да се възпроизведе модела на човешката длан и пръстите. Като материал били използвани фотополимери TangoPlus FLX930 и FLX9740-DM.
Тази година в групата за рисуване на 5-6 годишните бяха само 10 деца. Половината от тях бяха момчета. Това беше доста „весела“ група.
Имаше между тях едно момче на име Янко, което всяко второ занятие превръщаше в кошмар. Постоянно изпадаше в истерия, дърпаше за косите момичетата, разваляше работата си и унищожаваше тази на другите деца.
След всяко занятие го взимаше баба му. Елена Данаилова вечно се оплакваше от Янко на баба му.
– Днес заля рисунката на Катя, стъпи на листа на Явор, блъсна Станислав, …..
Янко навеждаше глава смирено надолу и тихо казваше:
– Ще се държа добре, обещавам! Само не ме отписвайте от групата.
Но това обещание действаше само до втората минута, а после … същото.
Янко рисуваше с удоволствие. Дори Данаилова признаваше, че се справя много по-добре от другите в това.
Но идваше момент, когато Янко решаваше:
– Тази линия е твърде крива. А червения цвят не е достатъчно червен…. Това на нищо не прилича. Изобщо не ми харесва ….. изобщо нищо не се получава.
Янко изхвърляше листа в кошчето и се опита да нарисува нова картина, но отново не успяваше.
След това със ярост се нахвърляше на рисунките на своите съседи. Започваше да разпръсква чуждите четки, замеряше момичетата с боички, …..
Колегите на Данаилова ѝ казваха:
– Защо го търпиш?
– Ако бях на твое място отдавна щях да го изгоня от групата.
– Той пречи на останалите деца.
Най-накрая Данаилова не издържа и позвъни на майката на Янко:
– Моля ви, елате приберете сина си, пречи на останалите деца да работят.
– Добре, идвам, – изненадващо за учителката се съгласи майката, – но при вас имаме още две заплатени занятия. Тях синът ми ще ги загуби.
Данаилова бе толкова ядосана, че бе готова да даде пари от собственото си портмоне, само и само да не вижда това момче на уроците си.
Все пак стигнаха до някакво компромисно решение:
– Добре, – каза Данаилова, – ще ви позвъня след една седмица и ще решим какво да правим.
След една седмица, учителката се бе вече успокоила. Тя започна по-трезво да разсъждава за ситуацията:
„От една страна той пречи на мен и другите деца, но той рисува много добре, над средното ниво за тази възраст, нищо че половината от времето го губи за други неща“.
Така учителката стигна до правилното решение и предложи на майката на Янко:
– Нека остане, но с едно условие, на занятието да присъства възрастен човек, който да го успокоява.
На следващото занятие дойде баба му. И това веднага даде резултат. Момчето се успокои, започна да рисува без да капризничи. Като награда, на бабата бе разрешено да чака Янко в коридора.
Веднъж дойде „да го наблюдава “ по-голямата му сестра Олга. Тя бе на около 18-20 години. Доста симпатична. Но лицето ѝ беше такова …. сякаш ѝ дължиш милион. Тогава учителката напълно разбра как се чувства Янко.
След първите три линии момчето разкъса листа си. Явно му бе тежко да рисува под такъв надзор. Когато Янко изпадна в истерия, момичето изобщо не успокои брат си, а стана и излезе от стаята.
След това Олга позвъни на майка си и ѝ каза:
– Янко е голям проклетник. Пак започна да крещи, да къса листовете си и да пречи на другите.
Родители обръщайте внимание на децата си. В крайна сметка, това което детето вижда, чувства и получава до петата си година, остава ярък отпечатък върху целия му живот.
По време на Първата световна война, синът на Лев Толстой Михаил Л. Толстой служил във 2-ри Дагестански полк на Кавказката родна конна дивизия.
На наградите, които били давани на поданици с нехристиянско вероизповедание, изображението на християнските светии – Св. Георги, Св. Владимир, Св. Ана и т.н., били заменени с държавния герб на Руската империя – двуглавия орел.
Въпреки това планинците много скоро помолили да им върнат наградите със Св. Георги – „конникът“, защото сред тях започнало да се затвърждава мнение, че са награждавани с „пиле“ – двуглавия орел. Правителството се съгласило и върнало образа на Св. Георги върху наградите.
В полковете на дивизията съществували утвърдени планински традиции и обичаи, като уважение към по-възрастните, гостоприемство и други. Това налагало особен отпечатък в бита, а също и на службата в дивизията.
Гостите в частите на дивизията се срещали, както у дома в Кавказ. Младият офицер показвал уважение към по възрастните конници, особено при по-дълго пребиваване на едно място, по време на почивка, което било в разрез с военния устав, но било съгласно планинските обичаи.
Дивизията е имала големи успехи. През май 1916 г. Черновци гордостта на Кабардинския конен полк са пленили 1483, сред които е имало 23 офицера. Количеството на пленените в цялата дивизия 4 пъти надвишава нейния състав.