Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Най-после заваля сняг и то какъв. На места бе толкова изобилен, че хората останаха без ток и вода, даже телефоните им изгубиха обхват.

Няколко дена по-късно малко се постопли и само малко сняг тук там напомняше, че е имало прекалено много обърквания и затруднения.

Малкия Дамян бе седнал до дядо си и задаваше своите не свършващи въпроси?

– Как така от морави пък стават бели като сняг?

Дядо Димо погали внука си и се засмя, а после хитро го погледна и започна да му обяснява:

– През седемнадесети век Исак Нютон е използвал призма, за да проучи как светлината се разлага на различни цветове. Той открил, че когато светлината преминава през даден обект, тя разкрива специфичния му цвят.

– Аааа! – зяпна учудено малчуганът. – Ама наистина ли?

– Докато един леден кристал изглежда полупрозрачен, снегът е съставен от много ледени кристали, събрани заедно, – продължи обясненията си старецът. – Когато светлината преминава през всички кристали, снегът изглежда бял.

– Това е много интересно, но аз те питах за друго, – начумери се Дамян.

– Нали точно това исках да ти обясня, – каза недоволно старецът, – ти все бързаш. Искаш всичко на минутата да разбереш.

Дамян се почувства виновен пред дядо си и тихо каза:

– Сбърках, дядо. Моля те обясни ми ….

Вече поуспокоен дядо Димо поднови разясненията си:

– Нашите грехове са „алени“ или „червеи като пурпур“, но Бог ни е обещал, че „ще бъдат бели като сняг“….

– И как става това? – попита нетърпеливо Дамян, като прекъсна отново обяснението на дядо си.

Този път старецът не обърна внимание на думите на внука си, а продължи:

– Благодарение на Исус ние имаме достъп до Бога, от Който можем да искаме прошка. Исус нарече себе си „светлината на света“ и каза, че който Го следва, „никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота“. Когато изповядваме греховете си, Бог ни прощава и ние сме видени през светлината на Христовата жертва на кръста. Това означава, че Бог ни вижда така, както Той вижда Исус – непорочен.

– Значи, – Дамян се напрегна и след няколко минути размисъл, коментира това, което бе разбрал, – ако искам прошка от Бог за греховете си и Той ми прости, аз ставам „бял като сняг“.

– Да, – съгласи се дядо Димо като се усмихна, – ставаш чист като снега, който ни изглежда бял и незамърсен.

Мишо плачеше, подпрял глава на ръцете си. Видя го дядо Младен и приближи до момчето.

– Мишо, защо плачеш? Какво се е случило?

– Защо Бог не очисти света от всичкото зло, – изхлипа Мишо.

– Тогава същността на човека би се унищожила, – погледна съчувствено малчугана дядо Младен.

– Как така? – попита изненадано Мишо.

– Всички щяхме да бъдем роботи, – допълни старецът.

– Нищо не разбрах, – ококори очи момчето.

– Добре, сега ще ти обясня какво имам в предвид, – приготви се някак по-разбрано да поясни думите си дядо Младен. – Ако Бог унищожи злото, а нас ни програмира само за добри дела, ние ще загубим нашата отличителна черта.

– И коя е тя?- нетърпеливо се обади Мишо, искайки да я научи.

– Правото на избор. Щяхме да престанем да бъдем нравствени същества, т.е. бихме се превърнали в роботи, – уточни старецът.

– Лошо ли е всички да правят само добро?

– Нека да помислим малко по-задълбочено, – старецът отново направи усилие, да разясни на малкия мислите си. – Роботите не могат да обичат. Бог ни е създал такива, че да сме способни да правим това.

– Защо роботите не могат да обичат? – въпросите на Мишо изскачаха бързо, преди малкият да се замисли поне малко.

– Любовта не е възможна, ако сам не можеш да избереш обекта на своята обич, – каза дядо Младен. – Ние не можем да накараме друг да ни обикне. В състояние сме само да го принудим да ни служи и да ни се подчинява, но истинската любов се основава на свобода при избора.

– Това означава, че ако ми е дадено правото да избирам, аз съм отговорен за своите действия? – попита Мишо.

– Точно така, – потвърди старецът. – А роботът не носи никаква отговорност.

Явно малкият бе започнал да долавя, че Бог ни е създал със свободна воля, т.е. мислещи и разумни същества, които имат право на избор.  Проблемът е какъв ще бъде изборът ни.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Започнаха нов строеж. Тук преди нямаше нищо. Пустош. Вятърът гонеше сухите клони и листа. Всеки пожелал да се промъкне през това място оставаше част от дрехите си по драките, а ръцете и краката му се покриваха с кървящи драскотини.

Мястото бе разчистено и дойдоха работници, строителите на бъдещото съоръжение. Фургони не бяха докарали и хората спяха в палатки или на открито. Времето бе топло.

Ръководителят на строежа погледна новата група работници и им нареди:

– Започнете да копаете тук 10/3/2.

Мъжете веднага се заловиха за работа, само един от тях започна да мърмори под носа си:

– Винаги става така, Адам и Ева съгрешиха, а заради тях сега трябва да копая. Ако не бяха се провинили, сега щях да си почивам и нямаше да огъвам гръб.

Ръководителят на строежа го чу, дойде при работника и го покани в палатката си.

– Разполагай се тук удобно, – каза му той. – Гледай телевизия. Взимай си ябълки, ананаси и банани от масата и яж, колкото ти се иска. А тук в чинията има и печено, можеш да опиташ и от него.

Работникът изненадано погледна шефа си, но нищо не каза.

– Имам само една молба към теб, – началникът на обекта присви вежди и спокойно продължи, – всичко можеш да ползваш и вземаш, само не отваряй ето тази книга.

– Че за к’кво ми е? – повдигна учудено рамене работникът.

Останал сам мъжът се наслаждаваше на дадената му свобода, какво ли не гледа по телевизията, опита от всички плодове, дори от печеното си похапна, но върти, суче, очите му все в забранената книга.

– Е, не каза, да не я докосвам, – мъжът започна да се самоуспокоява, подтискайки желанието да отвори книгата. – Рече само да не я отварям.

Приближи до нея и боязливо прокара пръсти по грапавата корица.

– Погледни, какво толкова ще стане, – мъжът долови тихо гласче, – никой няма да те види!

Работникът започна да крачи из помещението, а това немирно гласче не спираше да го подканя. Накъдето и да тръгнеше из палатката мъжът спираше пред книгата и я докосваше.

– Че кой ще ме види! – каза си мъжът, – всички са навън и работят.

Работникът не се стърпя и отвори книгата.

В нея лежеше бележка, на която пишеше:

„Грешнико, иди да работиш!“

Работникът наведе глава. Излезе от палатката, взе една лопата и се упъти към копаещите, които бяха вече преполовили работата.