Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Антон и Катя бяха излезли навън и съзерцаваха небето, което бе изпълнено със звезди.

– Знаеш ли кое най- много харесвам на Рождество? – попита Катя.

Антон само вдигна рамене.

– Песните, – усмихна се Катя унесено, сякаш в момента ги чуваше. – Те вълнуват сърцата ни.

– О, разбира се “ Свята нощ“ – поклати глава Антон.

Катя го изгледа подозрително и каза:

– Ако се чувстваш отегчен от нея, препоръчвам ти да потърсиш Този, за Който се пее в нея.

Антон само изпухтя.

– Представи си, – продължи Катя, – звездите блестят ярко. Това е нощта, в която се ражда Спасителят. Светът лежи в калта на греха, но се появява надежда и хората ликуват, защото настъпва нова и славна утрин.

– Доста поетично описание, – сбърчи нос Антон.

– Нима не разбираш, – погледна го с очакване Катя, – Исус е надеждата, която вълнува сърцата и кара изтощените и измъчени люде да се радват.

– Мир, мир на земята, нали така се казва в евангелската вест? – повдигна иронично вежди Антон. – А войните, глада, болката, ….

– Мирът на земята ще дойде, когато живеем Рождество всеки ден, – възторжено обяви Катя.

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.