Надя се разходи с майка си, а после двете тръгнаха към къщи. Малко след това се прибра и Таня от училище.

След обяд двете момичета се скараха. Майката скочи да ги „разтървава“. Позната история нали?

Вечерта Слави, бащата на Таня и Надя, се върна от работа. Момичетата му разказаха за неприятностите си и той ги успокои. Той умееше много добре да прави това.

И отново в дома имаше любов, смях и игри.

Но Таня беше тъжна. Тя няколко пъти погледна към майка си, сякаш искаше да ѝ каже нещо.

– Таня, искаш ли да си поговорим? – попита майка ѝ.

– Да, мамо.

Таня затвори вратата на стаята. Двете дълго седяха и мълчаха. Очите на Таня се напълниха със сълзи.

– Кажи ми, – помоли я майка ѝ, – какво те измъчва?

– Мамо, ти знаеш, че аз много те обичам ….но ти не беше права…. Мога ли да ти кажа, че ти сбърка?

– Можеш, Таня.

– Когато се скарахме със Надя, ти дойде и ни каза да прекратим и да отидем бързо в кухнята. Дори не попита какво се е случило. Надя ми се изплези, а аз бях толкова разстроена. Исках да ме прегърнеш, а ти се ядоса.

Майката прегърна Таня и каза:

– Прости ми, Таня.

– Мамо, нали не ми се обиди, че ти казах това? Отдавна исках …., но се страхувах да не те разстроя. Ходих в църквата и там всичко разказах на Бога. Сега ти казах и на теб, и ми стана по-леко.

– Не, мило дете, не съм се обидила. Просто ме боли, че бързо съм забравила как аз бях в детството си….. Плачех за това, че моите родители бяха постоянно на работа и нямаха време за мен. Много често обливах със сълзи плюшеното си мече. Тогава обещах, че с моите деца няма да бъде така. Благодаря ти, Таня, ти много ми помогна. Бих искал да знаеш, че ти, сестра ти и баща ти сте най-важните за мен и бих искала да сте щастливи.

После двете дълго седяха, плакаха и си говореха.

В една от детските болници малките пациенти често носили в домовете си играчки, които били собственост на лечебното заведение.

Обикновената молбата да не правят така, не помагала.

В болницата трябвало редовно да отделят пари за закупуване на нови мечета, зайчета и кукли.

Но един прекрасен ден в болницата намерили ефективно решение, за това как да спрат малките „кражби“.

Какво според вас са направили? Помислете добре, вие какво бихте направили на тяхно място? Трябва да ви предупредя, че това, което са измислили е нетрадиционно, но е свършило работа.

Понапрегнете си малко мозъка. На служителите в болницата им е трябвало доста време, за да се сетят за това.

За нетърпеливите следва….

Отговор: тавукелзи иг ад аз, атацинлоб в танатсо ад авбярт и инлоб ас еч, илавзак атацед ан а, етикчарги ан етипал илавзръверп

Персоналът на пицарията в американския град Колорадо Спрингс  намерил мече в заведението. Хищникът спокойно спял на рафта.

Първоначално събудили мечето, а след това го приспали и го изнесли от пицарията.

По-късно се оказало, че животното страда от недохранване и има открита рана на лапата си. Мечето е закарано в рехабилитационен център, където му предстои възстановяване.

Представител на Сolorado Parks & Wildlife Мет Робинс е казал, че животното отначало е забелязано в двор, намиращ се близо до училището. Оценявайки рисковете, зоозащитниците дошли до извода, че мечето не представлява опасност.

По всяка вероятност, мечето е останало без майка, тъй като няма други съобщения за мечки в и около града.

Корпорацията Google ще произвежда уникални плюшени мечета. Идеята е в играчките да бъдат вградени специални сензори, които могат да управляват домашни електронни устройства.
Към тази идея обществото е реагирало по два начина.
Например, USPTO подкрепи инициативата на Google, но някои си мислят, че корпорацията по този начин се опитва да следи на клиентите на компанията.
Учените казват, че плюшените играчки не са в състояние да си взаимодействат с компютрите, но също така и с хора, които са в техния обсег.
Освен полезните действия, едно завъртане на пухкавото зайче или мече фиксира действията на човека, сканира ги и може да определи мястото, където става това.
Играчките могат да записват гласови команди, да асимилират изисквания свързани с взаимодействащите с тях механизми и т.н.
С други думи, всичко, което се случва в определен радиус от мечетата и зайчетата ще бъде прехвърлено за съхраняването в базата данни на Google.

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.