Скулпторът Луис Хименес получи поръчка от летището в Денвър през 2006 г. и започна създаването на „Blue Mustang“.
Това бил огромен кон с светещи червени очи, известен като Блюцифер.
Когато Хименес започнал да боядисва главата, тя паднала и разрязала артерията на крака му, от което скулпторът починал.
Неговите роднини и колеги, въпреки това, завършили работата му и поставили статуята.
На летището нямаше много хора. Пред рецепцията за регистрация Михаил Григоров, за да му е по-удобно извади лаптопа и таблета, постави ги до себе си и се обърна към гишето. Когато се обърна ….. нямаше ги.
„Сега какво ще правя? – започна да се притеснява Михаил. – Жена ми и дъщеря ми сигурно се притесняват, че толкова много се забавих“.
Сякаш чули мислите му те се появиха на изхода. Жена му погледна разтревоженото му лице и разбра, че нещо не е наред.
Хвана дъщеря си и смело се приближи към Михаил:
– Какво става? Защо толкова се забави?
– Таблета и лаптопа ми изчезнаха…., – отчаяно каза Григоров.
– Какво чакаш обади се на охраната, – извика нервно жена му.
Михаил неохотно се отправи към полицаите, които ги гледаха подозрително.
– Какво се е случило? – попита единият от охраната, когато Григоров ги наближи.
– Обърнах се за малко…. лаптопа и таблета ми изчезнаха….., – смотолеви объркано Михаил.
– Да погледнем камерите, – предложи бързо другият полицай.
Григоров с възродена надежда ги последва.
Много бързо униформените мъже намериха нужната камера. Още няколко секунди и на екрана се видя ясно лицето на крадеца.
И от тук започна всичко:
– До всички постове, – започна бързо да говори един от полицаите. – Търсим мургав мъж, с тъмен каскет, бяла фланелка и дънки.
– Влезе в зона 18! – обади се един от постовете.
– Видях го, – отзова се друг, – премина през изход номер 3.
– Паркинг номер 2!
– Хванахме го.
Михаил се усмихна и въздъхна дълбоко. Погледна часовника си. Бяха минали само три минути, от както се бе обадил на полицаите.
– Много ви благодаря! – очите на Михаил се напълниха със сълзи. – Толкова бързо стана всичко, че дори не разбрах какво точно се случи. Много съм ви благодарен. Вие дори не знаете каква ценна информация спасихте…..а самият мен ме отървахте от неприятности ….
– Не се вълнувайте толкова, нали всичко свърши благополучно. Отивайте, в самолета вече ви чакат.
Григоров заедно със семейството си успя да отлети навреме.
Правеха проверка на свръх секретно летище. Това бяха група военни, които често командироваха на такова инспектиране. Между тях нямаше много млади. Почти всички, с малки изключение бяха вълци калени в битки.
След като завършиха проверката членовете на комисията излязоха на пистата да изпушат по една цигара. Стоят, пушат и наблюдават излитането на огромните по размер бомбардировачи.
Изведнъж до един от бойните самолети, който стоеше на пистата, мъжете забелязаха нещо подозрително. То приличаше на авиационна бомба. Беше с не малки размери и тя бързо се насочи към самата комисия.
– Това пък откъде се взе? – промърмори някой от групата.
– Сега, когато свършихме, само беля ни трябваше на главата, – изропта дребен офицер.
За няколко секунди цялата група от хора залегна в канавките, а някои от тях се опитаха да се заровят в земята. Военните знаеха какво да правят в такива моменти, къде да се укрият, за да посрещнат невредими удара.
Само един посивял твърдоглав полковник остана с гордо изправен гръб, даже и цигарата не си хвърли. Това бе Развигоров. Строг и педантичен в работата си. Лесно не се даваше и нямаше страх от нищо, нито от началник, нито от смъртта.
Когато бомбата се търкулна до краката на полковника, останалите започнаха да се измъкват от скривалищата си.
Един млад лейтенант го попита:
– Господин полковник, защо не се скрихте?
Развигоров пооправи обърканата си от порива на вятъра коса, изплю цигарата и каза съвсем спокойно:
– Има ли смисъл да се крия? Та тя не дори атомна.
Самолетът спря на летището. Стаменов едва се движеше. Умората го бе завладяла изцяло.
Той често пътуваше през океана заради служението си.
Стаменов извади паспорта си и го подаде на служителката. Тя го провери и подпечата, след което каза:
– Добре дошли у дома!
Стаматов обичаше този миг. Когато се прибереше след дълго отсъствие, щом чуеше този поздрав, разбира се , че на този етап всичко е приключило.
Стаматов си помисли: „Ако поздравът на една непозната така докосва сърцето ми, какво ли ще е чувството, когато Бог ме срещне на небето?“
Това посрещане няма да бъде поради някакви заслуги, а поради жертвата на Исус на кръста.
След пребиваването си на земята, ние ще отидем в истинския си дом, който Бог е приготвил за нас.
На Нестор Киряков му предстоеше важно пътуване. Имаше среща с чуждестранни бизнес партньори. Ако успееше в договарянето го очакваше голяма печалба. Бяха са уговорили няколко месеца преди това.
Но времето се случи много ветровито и всички полети бяха отменени. Плановете на Нестор бяха провалени.
– Срещата няма да се състои на предвидената дата, – крачеше нервно Киряков на летището.
Той бе много ядосан. Това съвсем не го бе предвидил. И най-лошото бе, че всичко бе заложил на тази карта, а сега всичко се сгромоляса.
Изведнъж в него настъпи неочакван мир.
„Това закъснение ще ми даде повече време да бъда със семейството си, – помисли си Нестор. – Колко пъти съм пренебрегвал жена си и децата си, заради разни бизнес сделки. Дори на семейни празници, тържества, особени случаи съм се измъквал с думите, че имам среща с бизнес партньори“.
Киряков седеше на една от пейките в чакалнята и плачеше:
– Това е дар от Бога, за да се осъзная колко съм пренебрегвал хората, който най-много ме обичат. Трябва да се възползвам от тази възможност.
Хората, които минаваха край него клатеха глава и казваха:
– Горкият, сигурно е изпуснал важна среща.
Неговите сълзи за околните бяха признак за неуспех, провал, ….
Нестор седеше на пейката, но вече разсъждаваше по-трезво върху случилото се.
– Ето и апостол Павел извличаше най-доброто от непредвидените обстоятелства. Собственият му народ не приемаше Евангелието, това обаче не го спря. Той намери нова възможност и започна да проповядва на езичниците.
Нестор наведе глава и тихо се помоли:
– Господи, благодаря ти за възможността, която ми даваш да бъда по-дълго със семейството си. Боже, помагай ми да виждам всяка възможност, когато пред мен се появят спънки и препятствия ….
След това той стана и тръгна към изхода. На лицето му грееше щастлива усмивка.