Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Вятърът безмилостно виеше по заснежените хълмове. Студът пронизваше до костите. Попадне ли човек в тази ледена пустош, неминуемо го очаква смърт.

Бушра с трите си деца се опитваше да напусне Сирия и да отиде в Ливан през заснежените планини. Тя много се страхуваше, че ще замръзнат, ако престанат да се движат.

Снегът бе натрупан по пътя с ветровитите планини към граничния район.

За това тя постоянно се провикваше, като нареждаше на децата си:

– Не стойте на едно място! Продължавайте да се движите, иначе ще замръзнете!

Ненадейно Бушра даде почивка. Те бяха в беда. Децата видяха, как овдовялата им майка коленичи и започна да се моли със сълзи в очи.

Бушра вдигна лице към небето и започна:

– Аллах, ти си милостив. Пощади живота ни…….

Неочаквано във видение и се яви мъж разпънат на кръста. Той ѝ се усмихна и я погледна с любов. Бушра усети мир в сърцето си и повярва, че от тук нататък ще бъде в безопасност.

Децата ѝ не подозираха, че сълзите на отчаяния се бяха превърнали в сълзи на радост.

Тръгнаха по стръмния склон, газейки дълбокия сняг. Накрая намериха пътя и прекосиха границата на Ливан, завършвайки мъчителното си пътуването в бежански лагер.

Там местен мисионер раздаваше пакети с храна. След като се нахраниха Бушра сподели с мъжа как са пътували и му разказа за видението. Накрая попита:

– Защо видях този добър човек разпънат на кръста? Той ми се усмихна и ми даде надежда, че ще пристигнем благополучно?

– Това е бил Исус Христос, Божият Син, който бе разпънат на кръста, за да понесе греховете ни, така че да не погине никой от нас, но да има вечен живот.

Мисионерът ѝ разказа за спасителния план и мисията на Христос на земята.

Бушра осъзна, че Спасителят не ѝ се е явил случайно във видение. Започна да посещава църквата наблизо, но бе преследвана от съседите си в лагера. Наложи се по-късно да смени мястото на местообитанието си.

Така Бушра откри вярата, която промени целият ѝ живот. Тя винаги бе готова да сподели свидетелството си с другите.

Бушра е една от хилядите бежанци от Сирия и Близкия изток, които бяха привлечени към Бога по чуден начин.

Вратата леко се отвори и Милен влезе угрижен. Той бе навел глава. Достатъчно бе да го погледнеш, за да разбереш, че нещо го измъчва.

Дядо Димитър видя тъжната физиономия на внука си и попита:

– Милене, какво се е случило с теб?

Момчето вдигна тъжните си очи към дядо си и каза:

– Какво мога да направя, ако моят приятел Велко казва, че няма Бог?

– Първо, трябва да разбереш защо го казва, – каза старецът. – Ако той иска да се заяде с теб, просто да ти каже нещо гадно, само защото знае, че ти вярваш в Бога, по-добре го попитай: „Нима искаш да се скараш с мен? По-добре да не говорим повече за това и да си останем приятели“.

– А ако той се опитва да докаже, че няма Бог?

– Тогава бъди готов да защитаваш вярата си и приведи сериозни аргументи за това.

– А дали ще мога? – в гласа на Милен се долови липса на храброст.

– Може това да е още една прекрасна възможност за теб, – опита се да го окуражи дядо му. – Вероятно никой до сега не е говорил с твоя приятел за душата му, за нейното безсмъртие, за Бога, за любовта Му и за това сега те предизвиква към такъв разговор.

– И какво трябва да правя тогава?

– Отвори сърцето си и говори за Бога, това което знаеш за Него и го кажи както можеш, – посъветва го дядо Димитър. – Твоята вяра може да се окаже заразителна.

– А ако той се надсмива над Бога, какво да правя?

– Ако прави това, е все едно да плюе на небето, – засмя се старецът. – Според закона за гравитацията, плюнките ще паднат върху него. Няма да може да достигне до Бога, а сам себе си ще оплюе.

– А какво да му кажа?

– Нищо. Просто се помоли за него: „Боже прости му! Той не знае какво прави!“

– И само това ли?

– Ако това момче ти е близък приятел, можеш да му обясниш, че Бог за теб не е някаква абстрактна идея, – обясни дядо Димитър.

– За мен Бог е като приятел и баща, – каза възторжено Милен. – Затова като Му се присмива, мен ме боли.

– Тогава му кажи: „Аз не издевателствам над теб за нещо, което ти е скъпо! Защо тогава постъпваш така с мен?“

Милен се бе почувствал като в обкръжен лагер, за това и питаше как да противостои срещу тази обсада.

Ние винаги ли сме готови с леко сърце да разкажем на всеки за „нашата надежда“, без да се срамуваме от думите на Господа „в този прелюбодеен и грешен свят“?

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.

Детският лагер се намираше на едно обширно място в гората, където бяха поставени десетина бунгала. В него бяха настанени деца на възраст от шест до осем години.

Заниманията се провеждаха в гората, където децата се запознаваха, с горските плодове, билките, растенията и диворастящите гъби.

Сред децата бе и Надя, нежно русокосо момиче. То бе осиновено, но не страдаше много от това. Сегашните ѝ родители много я обичаха, а това се бе отразило и на момичето.

То бе винаги усмихнато, отзивчиво, готово да помогне на всеки.

Една вечер край лагерния огън децата разказваха за себе си. Тогава Надя каза:

– Аз се казвам Надя Иванова. Моите родители са ме осиновили, когато съм била още бебе. Те са много добри хора ….

Колкото и странно да е децата понякога са много жестоки към тези, които са по-различни от тях.

Реакцията на момчетата и момичетата край огъня не закъсня.

– Копеле!

– Изоставили я … ха ха ха, – сочеше я с пръст едно пълно момче и се заливаше от смях.

– Кой знае какви са били истинските ѝ родители! – подхвърли тъмнокосо момиче.

– Навярно наркомани, алкохолици или малолетни. Иначе за какво ще  зарязват така?

– А може да е от многото деца в някое семейство, в което жената всяка година ражда и няма с какво да ги хранят……

Сипеха се реплики, от които капеше жлъч и омраза.

Все едно всяко от децата казваше:

„Твоето място не е между нас. Ти си била изхвърлена, като ненужна вещ. Какво от това, че други са се смилили над теб и са те отгледали?“

Преди една от ръководителките в лагера да се намеси, се случи нещо много интересно и поучително.

Малката Надя свъси вежди, огледа обиждащите я деца и каза достатъчно силно и ясно:

– Моите родители са ме избрали, а вашите навярно страдат, че им са се паднали такива коравосърдечни и груби деца като вас.

Всички около огъня се смълчаха.

До края на лагера никой повече не посмя да каже лоша дума на Надя, нито по някакъв начин да я обиди или нагруби.