Хората отново негодуваха:

– Пак сме без електричество.

– Каква ли причина ще изтъкне сега от електроснабдителната компания?

– На тях не им трябва причина, просто изключват тока и това е …

Стефан отиде да види какво е станало.

А всичко се оказа доста парадоксално и невероятно.

Ето какво научи и разказа Стефан на мърморещите:

– Летяща хищна птица е изпуснала уловена си риба. Последната е паднала върху трансформатора, което е причинило експлозия в него. Вследствие на това, захранването било прекъснато.

– Стига си се шегувал. По-голяма нелепост от тази не съм чувал, – реагира остро Симеон.

Отидоха при един от полицаите, които бяха разследвали случая, който потвърди:

– Вярно е.

След това се засмя и продължи да е шегува:

– Тази риба е била много трудолюбива, майка на хиляди деца. Но за беда е послужила за нещо доста лошо.

– А какво стана със „заподозряната“ птица? – попита Станой.

– Видели са я да отлита на юг, – обясни Минчо.

– Защо не са я хванали? Тя е била виновника, трябвало е да си понесе наказанието, – наблегна бай Михо.

– Там е работата, че бяхме помолени да не я задържаме, – въздъхна полицаят, който стоеше и слушаше разискванията на събралите се хора.

Каква ирония?! Риба и хищна птица наглед съвсем обикновени неща, но именно те в комбинация са предизвикали аварията.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.

Група рибари разказваха своите истории за удачен улов на големи риби, но имаше и други , в които …

Такава разказа Тома. Той тъкмо обясняваше с широк жест как голямата риба се е изплъзнала от ръцете му, когато минаващия покрай него сервитьор получи удар по подноса, който носеше.

Храната излетя мълниеносно към стената и остави грозно жълтеникаво кафяво петно на нея.

Когато собственикът на заведението видя поразията въздъхна тежко:

– Сега цялата стена трябва да пребоядисам.

– Не, – възкликна Тома, – разрешете ми да ви помогна, но по свой начин.

Собственикът вдигна рамене, за него нямаше вече никакво значение, белята бе станала и стената трябваше да се очисти.

Тома извади от торбата си четка и кутия с бои. И започна бързо и трескаво да работи.

На мястото на грозното петно се появи красив елен с големи рога.

Тома се оказа не само рибар, но и художник, който отразяваше дивата природа в своите картини.

Така грешката му се превърна в прекрасна картина.

– Това направо е шедьовър, – възкликнаха мнозина от компанията.

Бог прави същото. Използвайки грозните грешки в живота ни Той създава изключителни шедьоври от нас.

В залата обсъждаха нова книга за Светия Дух.

Един от журналистите на местният вестник попита автора на книгата Ангел Новаков:

– Как активирате Светия Дух? Чрез хапче ли?

– Фармацевтичните компании могат ли да създадат такива? – намеси се и една млада журналистка.

Новаков повдигна вежди, поклати глава и се засмя:

– Нищо не правя. Чакам Духът и Той идва.

– Съвсем нищо? – ококори очи журналистът.

– Съществува погрешно убеждение, че ние с нашия опит караме нещата да се случват, – подчерта Новаков, – а всъщност Бог прави всичко.

Двамата журналисти го изгледаха изпитателно, не вярвайки на ушите си.

– Началото на църквата няма нищо общо с човешките стратегии или впечатляващото лидерство, – поясни Новаков. – Светият Дух дойде като силен вятър в стая с изплашени, безпомощни и объркани ученици. Той разби всички етнически превъзходства, като събра хора, които бяха в противоречие, в една нова общност.

Край тях се прибавиха още няколко души и постепенно групичката около Новаков нарасна, а той продължаваше разпалено на обяснява:

– Учениците бяха толкова шокирани, колкото всеки друг, когато видяха какво прави Бог в тях. Те не направиха нищо да се случи; „Духът ги направи способни“. Нашата работа като благовестители в света не се определя от това, което можем да направим. Ние сме изцяло зависими от това, което само Духът може да направи. Това ни позволява да бъдем смели и спокойни.

Един възрастен господин се провикна в множеството:

– Изтощих се, като вярвах, че трябва да накарам нещата да се случат.

Новаков се обърна и му каза:

– Само Светият Дух може да направи това.

В селската кръчма бе уютно и топло. Местните често се отбиваха там да си побъбрят.

Днес на това събиране присъстваше и един мъж с започваща да се прошарва коса и малка къса брадичка.

Мъжете в кръчмата бяха почнали да разказват, кой къде работи.

– Аз съм тракторист и работя в месното стопанство, – започна Димитър.

Последва кратко обяснение на трудностите в професията му.

– Всеки ме е виждал с камиона, – похвали се Гошо, – карам стоки в магазина.

Михо тупна с ръка по масата и рязко добави:

– Аз го товаря всеки ден. Чувалите и по-тежките неща направо ме смачкват, но какво да се прави, все някак трябва да се живее.

Дойде ред и на непознатият.

– Аз съм композитор, – тихо каза той.

Мъжете от компанията тактично се усмихнаха, а Васил се обади:

– Е, като не искаш, не го казвай!