Баба Дона имаше малка градина в задния си двор. Там тя засаждаше любимите си зеленчуци. Всяка сутрин старицата наглеждаше градината си и с интерес наблюдаваше какво расте в нея.

– Я гледай ти, краставичките ми са наболи, а чушките вече имат цвят. Доматите имат малки плодчета, ще ядем тази година хубав плод.

Тя поливаше редовно растенията и ги плевеше, но не можеше да спре натрапниците, които нарушаваха границите на градината ѝ.

Хората в квартала ѝ се възползваха от това, че градината бе без ограда и изхвърлиха боклука си в нея. Грозно и отвратително бе да се виждат всякакви отпадъци и нежелани домакински вещи, разположени около красивите ѝ процъфтяващи зелени растения.

Видеше ли ги отново в градината си баба Дона взимаше бастунчето си, обикаляше квартала и викаше на хората:

– Елате и си приберете боклуците, моята градина не е сметище…….

Малко смешно изглеждаше от страни, как старицата размахва бастуна си и заплашва, но колкото и странно да бе, боклуците поне временно изчезваха от градината.

Тази история ми напомня на нещо много познато.

Помислете си, колко често дяволът идва да изхвърли боклуците си на ваша територия?!

Тогава имаме властта да му заповядаме в името на Исус да си вземе боклука и да напусне семейството ни. Той ще си отиде, защото сме били овластени, да можем да го правим.

Няма нищо, което дяволът да е откраднал от нас, което да не можем да си върнем обратно, ако горещо се молим и упражняваме властта си като дете на Бог.

Днес, когато сме застрашени от болести, загуба на работа, страх и тревога за утрешния ден, ви насърчавам да изградите защитна молитвена стена около себе си, семейството си, приятелите си, съседа си, града си и страната си.

Слънцето се усмихваше приветливо на небосклона. Топлината му радваше всичко живо. Птиците весело пееха, а треви и цветя надигаха глави, търсейки жадно лъчите му.

Младен седеше до дядо си на припек в двора. Той бе неуморен в задаването на въпроси и сега не оставяше дядо си намира.

– Дядо, кога човек научава най-много за Бога? Навярно когато му е хубаво, весело и спокойно?

– Не, – засмя се старецът, – много се заблуждаваш, ако смяташ, че такова време е най-подходящо за това.

– Тогава кога? – Любопитното носле на малчугана щръкна нагоре.

– Когато ти е най-трудно, връхлитат те неприятни изненади, а силите ти са на предела, – въздъхна тежко дядото. – Всяка беда в този свят, независимо дали това е нечия смърт, заболяване или тежка загуба, ще пробуди у човека нещо, което той не е подозирал, че го има.

Младен смръщи вежди като възрастен, докоснат от голяма мъка и печал.

– Ако си седим на спокойствие, – засмя се старецът, – изобщо няма да съзрем в „тъмнината“ скритите съкровища, които са предназначени за нас.

– Да, но това ще наруши мира ни, – вметна набързо Младен.

– В присъствието на Бога, всеки от нас усеща мръсотията и нечистотата, забързаността на обърканото ежедневие, интереса към материалното облагодетелстване, което не може да не го изкара от привидното му равновесие.

– Тогава мирът не е добър, – констатира Младен.

– Зависи, – наклони леко глава на една страна старецът. – Когато в света кажат: „Мир и безопасност! Тогава ще ги постигне внезапно погубление“, а Господ на Мира ни „дава мир всякога и всякак“, защото само „Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ни и мислите ви в Христа Исуса“.

Той бе млад едва начеващ композитор. Гладът към одобрението го тласкаше към успеха.

Тази вечер бе изключително вълнуваща за него. Представяха първата му опера в голям театър.

Той се бе мушнал отзад в най-тъмния ъгъл и не наблюдаваше реакцията на хората от музиката му, а следеше с поглед само един човек. Мъжът, който го бе вдъхновявал и изпълвал с желание, да бъде като него. Този човек бе на върха на славата си, музиката му звучеше навсякъде. Хората си я тананикаха по време на работа и в трудното си ежедневие.

За младият композитор нямаше значение дали хората в залата го приветстват или го подиграват. Всичко, което желаеше младият мъж, бе усмивката на одобрение върху лицето на вече къпещия се в слава композитор.

Чие одобрение търсим днес? На родителите? На шефа? Или търсим само своя интерес?

Дали работим и говорим така „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“?

Какво означава да търсим одобрението от Бога?

Това означава да обърнем гръб на аплодисментите и похвалите на околните и да позволим на Божия Дух да ни даде повече от Христос, Който ни възлюби и предаде Себе Си за нас.

Дали се изпълняват превъзходните и съвършени цели на Господа в нас и чрез нас?

Това ще видим, когато един ден застанем пред Него и забележим усмивката на одобрението Му.  Похвалата на Този, Който трябва да бъде най-важен в живота ни.

Отново на път. За Петър това не бе ново. Той постоянно кръстосваше нашата планета Земя, за да разнася благата вест на народите.

С поредния кораб Петър пресичаше океана. И се наслаждаваше на водната шир.

Той се запозна с капитана на лайнера, солиден мъж с побелели вече коси. Двамата разговаряха неведнъж.

Веднъж капитанът покани Петър:

– Елате! Искам да ви покажа нещо, което може би ще ви бъде интересно.

Петър веднага се съгласи и го последва.

– Това е жироскоп, – посочи капитанът свободно движещ се диск, прикрепен за въртяща се ос в центъра на по-голям и стабилен диск.

– Интересен уред, – Петър с интерес огледа механизма.

– Когато морето е неспокойно, – започна да обяснява капитанът, – жироскопът помага корабът да бъде предпазен от преобръщане. Дори при много силни вълни жироскопът стабилизира съда и поддържа необходимия баланс.

Слушайки капитана, Петър си представяше как жироскопът може да се използва като илюстрация на действието на Светия Дух в сърцето на човек.

„Нека около нас бушува буря, – мислеше си Петър. – Нека сатана да напира към нас като водите на прилива. Нека ни блъскат вълните на горчивина, страдание, изкушение и изпитание. За това пък в сърцата ни Светият Дух запазва душите ни идеално равновесие и пълен покой. Той ни утешава, като свидетелства, че Бог пребъдва в нас и ни уверява в истинността на Божите обещания.“

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.