Каролайн Саут от Съсек, Англия, умее със своите творения, изградени върху цветни градиенти, да успокоява очите и душата на зрителя.

Изглежда зрението на жената е специално настроено, така че да открива цветовата хармония във всичко.

Работите на художничката  се състоят от камъчета, запалки, моливи и много други неща, които тя открива у дома или по време на разходки си.

Каролайн казва:

– Винаги съм обичала да работя с цветове. Групирам предметите така, че те да се оформят в различни градиенти.

Художничката е завършила институт по изкуствата и дизайна в Съри, след което сериозно се заела с работата си.

Малкото зверче изтичало на полето по време на мача по американски футбол. То било много бързо.

Това се е случило в Луисвил, Кентъки, САЩ.

Не само зрителите, но даже и коментаторите, следящи спортното събитие, изразили своето възхищение от това, че катеричката се е оказала много гъвкава.

Що се отнася до феновете, много от тях по-късно се пошегували, че катеричката се е превърнал в истинска звезда на преминалия мач.

Двадесет хиляди балона са били необходими на австралийката Наоми Лакмайе, за да се издигне във въздуха пред очите на зрителите.

Необикновеното представление се случило в един от театрите на Сидни. Авторката му го е нарекла „Страх от щастието“. Тя е уверена, че понякога, за да бъдем щастливи, ни пречи страхът да направим нещо ново.

Идеята на художничката е свързана с нейното физическо състояние, защото тя не може да се движи без инвалидна количка.

Наоми признала, че в действителност за нея е било много страшно да се откаже от обичайната опора и да се довери на балоните, но сега тя чувства, че „умее да лети“.

Самият Евгений Миронов твърди, че почти от пелените е мечтал да стане артист.

Може би, защото е бил стеснителен и се е притеснявал много, особено в училище.

Първото му излизане на училищна сцена било пълен провал.

Той пеел трагична песен за един умиращ комсомолец, а зрителите ….. се смели до сълзи.

Когато слизал от сцената, го съпроводили викове:

– За теб е отворен път към цирка.

Показаното по телевизията отново смути умовете на зрителите. Управниците се опитваха да докажат, че борбата със световния тероризъм не можело да мине без жертви.

Убеждават наивният зрител, че за не дойдат терористи у нас, трябвало заедно с американците да воюваме срещу злото в Ирак и Афганистан, и навсякъде, където Ал Кайда простира пипалата си.

– Къде сме тръгнали по чужд акъл, – недоволстваше бай Марин, – та момчетата ни гинат по чужди земи.

– Това е ламтеж за петролни кладенци и надмощие, – намеси се Любо, – а това не води до нищо добро.

– Нашите момчета в тая световна кланица на тероризма са обречени, – въздъхна примирено Неда.

– Абе тия дето се самовзривяват и убиват хората около себе си, защо го правят? – попита бай Марин. – В какво вярват? На какво се надяват?

– Такива действия само подсилват тероризма, – намеси се Наско.

– Какъв тероризъм? – махна недоволно с ръка Любо. – Американците нахлуха в Ирак заради петрола.

– Гонят си интересите, – вдигна рамене Наско. – Ами ние какво гоним?

– Колко държавица сме, – обади се и дядо Продан, – а си навираме главата, където и големите не смет да се покажат.

– Демокрация щели да правят, – издигна глас бай Марин.- Ей, хора, тя не се прави с войска, а от вътре се създава ….

– Политиците казват, че народът не бил доузрял да види ясно промените, – натърти Любо, – а ние отчаяни и обезверени, доверяваме се ту на един, ту на друг ха да стане нещо, ама няма.

– Измерват рейтинга на политици и държавници, но кой ще измери рейтинга на народа? – попита навъсено Наско.

– Политиката е мръсна работа, който нагази в нея, не може да остане чист, – заключи дядо Продан.

Каквото и да говореха, всеки от тях знаеше, че и в страната ни нещата не бяха добре, но искрено съжаляваха момчетата, които ги изпращаха навън в подкрепа на една или друга кауза.