Утрото се пробуди. Беше доста хладно. Една старицата, останала вдовица, наметна плаща си и стисна в дланта си две дребните монети.

– Ако побързам, – каза си тя, – ще се добера до женския двор преди да нахълта тълпата.

Но когато възрастната жена приближи храма, дворът вече беше изпълнен с богати благородници.

Тя се вмъкна почти незабелязано зад няколко важни особи, чийто монети звънтяха в чантите им.  Отделни гласове обърнаха внимание на тяхното присъствие.

Едри монети  почнаха да падат в съкровищницата. Звънът на златото накараха доста глави да се обърнат и одобрително да кимнат.

– Това е за похвала!

– Колко благородни люде!

– Колко са богобоязливи!

Старицата боязливо се огледа и приближи. Прокара пръсти по ръба на съкровищницата и вътре паднаха две монети. Погледът  и действието ѝ  бяха забелязани от един млад евреин, който седеше срещу съкровищницата.  Когато видя какво направи възрастната жена, той повика приятелите си, за да я видят добре.

Жената усети, че ще стане център на внимание и се огледа страхливо наоколо. Тя търсеше място къде да се скрие. Притесняваше се, че ще ѝ се присмеят за малкото монети, които бе пуснала.

Младият евреин ѝ се усмихна окуражително, а след това каза на приятелите си:

– Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат в съкровищницата. Защото те всички пуснаха от излишъка си, а тя от немотията си даде всичко що имаше, целия си имот.

Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.

Днес се заоблачи още от сутринта. Изля се такъв дъжд, че по улиците потекоха реки. Но това не попречи на Младен и Милан да се съберат заедно.

Двамата стояха до прозореца и гледаха как струйки вода се стичаха по стъклата.

– Днес четох от Библията книгата на Софония, но да ти кажа честно много неща не разбрах, – оплака се Милан.

– Знаеш ли какво означава „Софония“? – попита Младен.

– Не.

– Името му означава: „Господ се е скрил“.

– Защо?

– В тази книга от Библията се казва, че Господ с лампа ще огледа Ерусалим и ще накаже самодоволните хора.

– На една картина от средните векове видях човек носещ лампа – сети се Милан. – Тогава някой ми каза, че на нея е изобразен Софония, който търсел самодоволните хора в града, така че Бог да ги изкорени и унищожи.

– Софония е живял в Ерусалим по времето на цар Йосия и е съвременник на Еремия. Той е принадлежал на четвъртото поколение от потомците на цар Езекия, т.е. бил е от привилегированата класа, – започна да обяснява Младен. – Цар Йосия се страхувал от Бога, както прадядо му Езекия, а баща му Амон и дядото на Манасия, били двамата най-покварени царе на Юда. Те отворили кутията на Пандора и силата на тъмнината и корупцията не могли да ги спрат.

– Да, – каза Милан, – тогава Софония ги предупредил, че съдния ден иде, защото Божият народ се покланял на ханаанските богове и отхвърлял службата пред Бога.

– В „Денят на Господа“ Бог ще накаже своя народ, за да се покаят и да се спре силата на тъмнината, – допълни Младен.

– Забелязах, – каза Милан, – че развращаването на хората нараснало и предстоящото им унищожение е Божия съд над цялата земя.

– Виж , днес не е ли така? – каза с болка Младен. – Хората се отвърнаха от Бога и започнаха да служат на идоли – телевизия, компютри, мода, звезди на естрадата и шоу бизнеса, и какво ли още не. Те смятат, че Бог няма да направи нищо и ще ги остави така.

– Да, но в деня на Господ Божият гняв ще се излее върху цялата земя, – каза Милан. – Целият свят ще бъде разрушен от огъня на Неговата ревност. Нито злато, нито сребро ще могат да спасят грешник в деня на Божия гняв.

– Нищо друго не ни оставя, – прибави Младен, – освен да молим Господа да ни спаси от самодоволството ни и да ни помогне да Му служим ежедневно.

– Денят на Господа ще дойде. И Божиите думи не са напразни за нас.

Чу се гръм и светкавица раздра небето, а дъждът продължаваше да се излива, сякаш плачеше за всяка останала без Бога душа.

Докато се механизира работата на почистващите отпадните води, събирането на нечистотиите от септичните ями се съпровождало с неприятна миризма.

Затова на тези хора им разрешили да работят само нощно време.

Поради използването на тези примеси като тор, фекалиите шеговито наричали „нощно злато“.

А работниците занимаващи с извличането му, нарекли златари.

Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.