Бе тежък и изморителен ден. Донка се настани удобно във фотьойла, притвори очи и задрема.

Изведнъж се чу силен звук и тя се стресна.

Синът ѝ се опитваше да импровизира, а стените кънтяха. Нямаше вече никакъв мир и тишина.

– Ох, край на почивката и на дрямката, – изпъшка Донка.

Тя обичаше да слуша как сина ѝ свири на китара, но в този момент …. това я разстрои.

Въпреки всичко Донка се примири и се заслуша в познатата песен, която много обичаше.

– Ето това е, – усмихна се тя, – благодатта е налице даже, когато си задремал и някой наруши покоя ти.

Лицето ѝ засия и тя се почувства по-ведра.

Плесна с ръце и промълви:

– Няма значение колко са нежелани и силни бурите в живота, Божията благодат винаги ще ни напомня за Неговата любов и грижа към нас.

В даден момент хаосът, който цари в този свят, може да ни причини враждебни чувства, но ако се доверим на Бога, ще изпитаме благодатта на присъствието Му и Неговата непоколебима любов.

Насковата съвест бе силно разтревожена. Чувството за вина го гризеше мощно отвътре. Това, което бе направил не му даваше покой.

Той мина край една кола, дрехата му леко я закачи и тя се разпищя. Неприятния звук бе съпроводен с мигащи светлини и клаксон.

– Неприятно е, – каза си Наско, – но тази чувствителност е предназначена срещу нежелателно проникване в колата.

Той се спря и откри аналогия на случилото се с това, което го терзаеше.

– Така и Бог е вградил в нас алармена система, която ни предупреждава за нежелателното навлизане на греха в живота ни.

Наско се усмихна и констатира:

– Тази алармена система наричаме вина. И какво излиза? Че тя ни е приятел. Какво щяхме да правим без нея?

Лицето му засия от новото разбиране на нещата.

– Ако не осъзнаваме вината си, щяхме да продължим да грешим. Докога? …….. Докато греха ни победи или започне да доминира в живота ни, като нормална практика.

Наско се огледа, хората вървяха навели глави, но той сияеше. Бе стигнал до нещо особено важно за него:

– Тези мои тревоги не са случайни. Трябва да се покая и да оправя доколкото мога това, което смущава съвестта ми.

Борко чоплеше смартфона си и на това, което му говореше баща му отговаряше неангажирано :

– Хмм …..Да, да ……така е.

Баща му тресна книгата, която държеше, върху масата и повиши глас:

– Ти изобщо слушаш ли ме, какво ти говоря?

Борко вдигна стреснато глава и смутено погледна баща си:

– Слушам те, – гласът на момчето прозвуча глухо.

– Ти ме чуваш, че нещо бърборя, но изобщо не ме слушаш, – гневно отвърна баща му.

– И каква е разликата? – повдигна рамене Борко.

– Чуването е способност да възприемаш звуци, а слушането е да им обърнеш внимание, – наблегна баща му.

– Но аз много добре чувам какво ми казваш, – възрази Борко.

– Чуваш ме, но не реагираш на предупрежденията ми, – възкликна баща му, – а това може да завърши зле за теб.

– Е, добре де, – нервно реагира Борко и отмести погледа си от смартфона. – Разбирам какво имаш предвид.

След което веднага се върна към електронната си придобивка, където му бе цъкнал негов приятел.

В стаята влезе майката на Борко и каза:

– Ще ходя до магазина. Борко, ако искаш мога да ти купя сладолед.

Момчето веднага скочи и забрави за електронната си джаджа:

– Сладолед ли каза? Да, искам!

– Не, няма да ти купя, – поклати глава майка му. – Просто исках да покажа на баща ти, как може да привлече вниманието ти.

Борко започна да премята смартфона си от едната в другата ръка.

Разбираше, че е сбъркал, но не знаеше как да се измъкне от създалата се ситуация.

– Когато се фокусираш върху нещо, което те поглъща целия, ти не обръщаш внимание на това, което ти се казва, – започна назидателно баща му. – Първо, можеш да не разбереш нещо много по-важно за теб. Второ това е неуважение.

– Вие сте ми родители и аз ви почитам, – бързо реагира Борко.

– Това, че реагираш пасивно на забележките ни, говори, че ни пренебрегваш и подценяваш съветите ни.

– Не е така, – Борко наведе глава. – Глупаво постъпвам, като обръщам внимание на безбройните съблазнителни изненади, които ми сервира телефона. Простете ми. ……

Очите на Борко се напълниха с сълзи.

– Ще се постарая да следя за какво ме предупреждавате, – обеща Борко. – Знам, че съветите ви не са отправени към мен с цел да ме отделите от любимите занимания. Разбирам и осъзнавам, че желаете най-доброто за мен.

Майка му го прегърна, а баща му само го потупа по рамото.

Нечия аларма на кола записка отвратително. Обикновено хората се дразнят от подобни звуци, но всички притежатели на нови автомобили си слагат подобна сигнализация.

Двамата пенсионери Вълко и Камен седяха на пейката пред блока и бяха не по-малко възмутени от неприятните звуци, които издаваше една от паркиралите коли.

– Неправилното ни отношение към хората и нещата край нас, действа с огромна сила в живота ни, – почеса се по голото теме Вълко.

– За това Бог е вложил в нас съвест, – подчерта дебело Камен. – Не си ли забелязал, че започваме да се чувстваме виновни, когато усетим, че думите ни и действията ни са погрешни?

– Ето виж, – посочи с ръка Вълко по посока на още пищящата кола, – днес модерните автомобили са снабдени с алармена система.

– Те са много чувствителни, – отбеляза Камен. – При най-малкото движение или леко докосване се чува оглушителна сирена придружена със светлини и допълнителни звукови сигнали.

– Но тази дразнеща чувствителност в тези системи е специално замислена, – Вълко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Тя е създадена с цел да предпазва автомобила от нежелано проникване и грабеж.

– По същия начин, – Камен потърка ръцете си една в друга, – Бог е вградил в нас алармена система, за да ни предупреди за неприятното навлизане на греха в живота ни.

– Сигнализацията не е виновна, – закима с глава Вълко. – Крив е онзи, който ни подмамва да грешим и ако му се оставим той ще ни смачка и унищожи.

– Така е, – съгласи се Камен. – За това чуем ли алармата по-добре е да се покаем за греховете си.

Някой спря дразнещите звуци и хората се успокоиха.

Годините бързо минаваха, но Лудвиг не ги усещаше. Изолиран от хората той свиреше на клавесина в стаята си.

Този инструмент бе безполезен, защото бе счупен. Липсваха му ключове. Струните бяха силно обтегнати. Звукът му бе фалшив и дразнещ слуха.

Въпреки това Лудвиг свиреше опиянен и се просълзяваше. Той беше глух.

Пианистът чуваше звука, който инструмента трябваше да издава, а не този, който бе в действителност.

Може би понякога се чувстваш като разстроения клавесин на този музикант. Разнебитен и неадекватен. А това, което правиш ти изглежда ненавременно, нямащо никакво значение.

Какво прави Бог със счупения инструмент? Как реагира, когато клавишите не издават очаквания звук?

– Този инструмент трябва да бъде заменен?! – очакваш да чуеш ти.

Но, Бог търпеливо го настройва, докато чуе песента, така както я желае.

Майсторът поправя това, което не може да бъде възобновено и слуша музика, която не би могла да се изтръгне от нас.

А в следващия миг Той се любува на музиката, която идва от живота ни.